„Японското момиче“ можете да прочетете в новата рубрика на Бинар – Бинар story.
Poesiomat ’17 |Poetry Jukebox ’17
Уважаеми колеги и приятели, заповядайте на откриването на поетичната / звукова инсталация Poesiomat в нощта на литературата на 10-05-2017 година от 17 часа в градската градина пред Народния театър, до „Читалнята“. Поетичният джубокс е традиция в много европейски столици в нощта на литературата и тук, в София се инициира от чешкия културен център и неговите партньори, които ме привлякоха за своята идея. Актьорите, които дадоха гласовете си за инсталацията за Костадинка Аратлъкова и Юлиян Петров, две от стихотворенията се четат от преводачката Кристин Димитрова и актьора Петър Русев, по желание на партньорите. Благодаря за поканата на г-жа Катерина Хуртаева и Чешкия културен център да осъществя записите в ролята на звуков режисьор.
Ще чуете стихове от Анамария Абруцети, Хуан Антонио Берниер, Ана Бландиана, Оле Бунгоорд, Мирослав Валек, Елфриде Герстъл, Даниела Данц, Иржи Жачек, Адам Загаевски, Хели Лаксонен, Шандор Мараи, Валери Петров, Мануел Антонио Пина, Вилем Рохеман, Тумас Транстрьомер, Линда Франс, Шеймъс Хийни, Борис Христов, Олег Шестински, Ацо Шопов.
По-долу можете да видите няколко кадъра от записите в студиото, както и фотографии на инсталацията Poesiomat в други европейски столици, които са свалени като илюстративен материал от страницата на чешките културни центрове.
Още веднъж: София, градска градина, 10-05-2017, до „Читалнята“.
„ЕДНООКИЯТ ЦАР” НА ДТ – ВАРНА
Симеон Лютаков
Петър Денчев (1986) е режисьор, който още в постановката си на „Медея” по Еврипид, Жан Ануи, Теодор Драйер и Йосиф Бродски (Драматичен театър „Сава Огнянов“, Русе, 2012), с изключителната Мариана Крумова в главната роля, направи силно впечатление и привлече вниманието към себе си. Ученик на проф. Здравко Митков, младият режисьор дава заявки за сериозно отношение към професията, за идеи, които го вълнуват и иска да защитава на сцената.
„Едноокият цар“
В „Едноокият цар”, пиеса на Марк Креует, написана по думите на режисьора „в един непознат за България жанр – Observational comedy, комедия на наблюдението” , П. Денчев ни показва, че актуалните теми на съвремието ни не са му чужди. Екипът му е постигнал динамичен спектакъл, който кара зрителя да следи всеки миг от ставащото на сцената с интерес. В актьорския състав от звезди на варненската сцена се откроява Симеон Лютаков – един от красивите…
View original post 129 more words
„ЕДНООКИЯТ ЦАР“ – ПРЕЖИВЯВАНЕ С МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ | МИРЕНА КЕРЕЗОВА ОТ LOVETHEATER.BG
„ЕДНООКИЯТ ЦАР“ – ПРЕЖИВЯВАНЕ С МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ
от Мирена Керезова
Във времена, в които би трябвало изразяването на гражданска позиция да бъде наше право, ставаме свидетели на невиждани от години ограничения и погазване на демократичните ценности. Дори световните органзицаии го регистрират в своите доклади. Правата на човека се нарушават системно във множество държави, всеки ден виждаме агресия и теророр и дори не подозираме какво може да се случи утре. От друга страна, свободата на изразяване и правото на протест много често се превръщат в свободия и ескалират, предизвиквайки силите на реда. Но какво общо има това с театъра?
Без да навлизам в наболелите теми у нас за агитации и безумни своеволия в театрите, ще ви разкажа за един друг театър – смисления. Този, който отразява политическите и социалните промени и проблеми, разказва за тях, без да се натрапва, но след това остава едно жужащо „помисли“ в главатата ти. Може би защото пречупва глобалните саги за големите конспирации през личния поглед (не съм сигурна, че това определение е най-точното, ако имаш само едно око).
Спектакълът „Едноокият цар“ на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна направо „отвя“ публиката при последното си гостуване в София, а сигурна съм и при всяко стъпване на сцената в морсия град. Чудих се дали само аз съм много впечатлена, докато час след спекаткаъла не отворих Facebook и не видях десетки от моите приятели, които бяха на постановката да пишат колко са възхитени.
Още при влизането в салона публиката чува музика, която я притеснява и предизвиква тревожност. Умел ход, който директно я изпраща в историята. Този подход режисьорът Петър Денчев използва успешно и в други негови спектакли. А музиката, която играе главна роля в това, е дело на Христо Намлиев. За нея той е номиниран от Съюзът на артистите в България за годишните си награди ИКАР 2017.
Целият текст можете да прочетете на : „Едноокият цар“ – преживяване с много измерения
Slavija 2017 | Pozorišni festival | Jednooki kralj | 14.03.2017 | Crehuet/Dentchev
Следобедни игри | Juegos a la hora de la siesta
Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора
СЛЕДОБЕДНИ ИГРИ
Превод – Силвия Борисова
Постановка и музикална картина – Петър Денчев
Сценография и костюми – Радостина Тодорова
Фотограф: Радостин Димитров
В ролите: Жоро Райчев (АНДРЕС), Светослава Иванова (КЛАУДИЯ), Тодор Тодоров (ДИЕГО), Мария Пенчева (КАРОЛИНА), Цветомир Черкезов (СЕРХИО), Илчо Димитров (АЛОНСО), Весела Петрова (СУЗАНА), Димитър Митев (ХУЛИТО)
премиера: 01.03.2017 г.
За автора:
Аржентинската писателка Рома Майо произхожда от полско еврейско семейство, емигрирало в Южна Америка по време на Втората световна война. Участва в детски театрални школи в Аржентина. Учи театър, рисуване, танци и керамика. Пише новели, детски приказки, сценарии за кино, телевизия и театрални пиеси. Участва в множество театрални проекти както в Испания така и в други страни. Получава награди за творчеството си в Бразилия, Венецуела, Колумбия, Канада, Италия, Испания и България. „Следобедни игри” е първата реализирана на сцена пиеса на Рома Майо и има огромен успех. Премиерата на спектакъла е през юни 1976 и той се играе с голям успех 18 месеца, след което е забранен от президента на Републиката. Печели награди Talia, Argentores и Moliere през 1976 и моментално се превръща в хит.
За режисьора:
Петър Денчев е роден на 08.08.1986г. в град Варна. През 2010 г. завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” при проф. Здравко Митков. Неговият разказ „Малакоф, искам да остарея” е един от двата наградени на конкурса „Екстаз” на сп.Алтера (2006). Има номинации и награди от различни поетични конкурси. С романа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели конкурса за Нов български роман „Развитие” за 2007 г. Неговите учебни представления “Смъртта и Дяволът”, “Схватки” и “Слугините” са участвали на различни театрални фестивали в Сърбия, България и Косово. На професионална театрална сцена, до момента, е реализирал 12 постановки. Старозагорската публика ще се срещне с творчеството на Петър Денчев за пореден път, след „Карнавал” от Жорди Галсеран и „Ромео и Жулиета” от Уилям Шекспир. „Следобедни игри“ е новият му театрален проект на старозагорска сцена.
За представлението:
„Могат ли децата да бъдат отражение на своите родители? И доколко насилието е неизменна част от човешката природа? Познанието за добро и зло винаги ли отговарят на универсални категории? Това са малка част от въпросите, които “Следобедни игри” задава, но и тревожно прехвърля в днешния свят. Макар и да живеем в рамките на установен морал, много често в зрелия си живот установяваме, че неговите граници са разтегливи, а много често и неясни. Какво бихме казали за света на децата, който е не по-малко раздиран от противоречия, както нашият собствен. Краткотрайни, просветващи като мълния насред буря, но понякога остри противоречия, които биха могли да имат фатални последствия. “Следобедни игри” е една игра, която носи горчиво познание на своите малки участници, сблъсквайки ги със света на възрастните без обяснение, натиквайки в лицата им унижението, насилието, сексуалността и смъртта. Така те разбират, че животът може би няма повторение и шанс за реванш.”
Интервю за „Едноокият цар“ за Владислав Христов | Бинар
Петър Денчев е от театралните режисьори, които не се страхуват да залагат на по-провокативни текстове. Това винаги крие рискове, но както се казва: “Който го е страх от мечки – да не ходи в гората“.
С Петър се познаваме от дълги години. Следя режисьорската му работа, харесва ми как се движи по ръба на социалните проблеми, неговата ангажираност със случващото се в заобикалящия ни свят. Когато Петър ми се обади и ми каза: “Ела да гледаш „Едноокият цар“, знаех вече, че има защо да ме кани. В препълнената зала на „Сфумато“, усещането беше, че всички ние сме част от действието, че сме на гости, а не сме публика. Обичам точно този тип човешки театър в който актьорите и публиката са в непосредствен контакт. По същия непосредствен начин на въпросите ми отговаря и режисьорът на спектакъла Петър Денчев.
Как избираш текстовете, към които да се насочиш като режисьор? С какво те привлече „Едноокият цар“?
Трябва темата на текста да ме вълнува лично. Или поне една от темите. Не е задължително на всяка цена да бъде социална или политическа, но със сигурност трябва авторът да ми е интересен. “Едноокият цар” ми хареса още при първи прочит, защото подхожда по неочакван начин към много от въпросите на днешния ден, през призмата на иронията, сатирата, черната комедия. Дори с риск да бъде публицистична, пиесата работи с кодовете на съвременността – с новите еснафи, с квази-авторитетите, и не на последно място – занимава се с това как политическите убеждения и социалната среда проникват по невидим начин в личните ни животи и са способни да разрушат нашата устойчивост (колкото и да не искаме да признаем, че сме крехки). Авторът Марк Креует много дълго е писал за телевизията, това е първата му театрална пиеса. Впрочем, той засне филм по нея и в момента е номиниран за наградите “Гоя” за дебютиращ режисьор.
Пиесата е с остро социално и политическо послание. Има ли място за политика в театъра, мислиш ли, че тази тема в българския театър е все още табу?
Разбира се, че има място. Българските театрали до голяма степен са възпитавани, че тези теми трябва да се коментират предпазливо, отдалеч, че изкуството обикновено “надживява” политическата реалност, докато всъщност повечето артистични дейности са политически по своя характер винаги, когато се занимават с въпросите на общото живеене. Може би има известни табута поради невъзможността да се прогледне отвъд плакатите, клишетата, отвъд разпространеното схващане за “смазването” на малкия човек от политиката. Повечето от хората наоколо малко или много са заразени от гледната точка “всички са маскари”, а същевременно благоговеят пред демонстрациите на сила и власт. Това е едно доста удобно “художествено обобщение”. А ние живеем в конкретен свят. Трябва да мислим конкретно. Мисля, че напоследък има доста опити в областта на това политиката да се обговаря от театъра, и то успешни.
……
Останалата част от интервюто можете да прочетете тук:
