„ЕДНООКИЯТ ЦАР“ – ПРЕЖИВЯВАНЕ С МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ | МИРЕНА КЕРЕЗОВА ОТ LOVETHEATER.BG

gallery_54135

„ЕДНООКИЯТ ЦАР“ – ПРЕЖИВЯВАНЕ С МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ

от Мирена Керезова

Във времена, в които би трябвало изразяването на гражданска позиция да бъде наше право, ставаме свидетели на невиждани от години ограничения и погазване на демократичните ценности. Дори световните органзицаии го регистрират в своите доклади. Правата на човека се нарушават системно във множество държави, всеки ден виждаме агресия и теророр и дори не подозираме какво може да се случи утре. От друга страна, свободата на изразяване и правото на протест много често се превръщат в свободия и ескалират, предизвиквайки силите на реда. Но какво общо има това с театъра?

Без да навлизам в наболелите теми у нас за агитации и безумни своеволия в театрите, ще ви разкажа за един друг театър – смисления. Този, който отразява политическите и социалните промени и проблеми, разказва за тях, без да се натрапва, но след това остава едно жужащо „помисли“ в главатата ти. Може би защото пречупва глобалните саги за големите конспирации през личния поглед (не съм сигурна, че това определение е най-точното, ако имаш само едно око).

Спектакълът „Едноокият цар“ на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна направо „отвя“ публиката при последното си гостуване в София, а сигурна съм и при всяко стъпване на сцената в морсия град. Чудих се дали само аз съм много впечатлена, докато час след спекаткаъла не отворих Facebook и не видях десетки от моите приятели, които бяха на постановката да пишат колко са възхитени.

Още при влизането в салона публиката чува музика, която я притеснява и предизвиква тревожност. Умел ход, който директно я изпраща в историята. Този подход режисьорът Петър Денчев използва успешно и в други негови спектакли. А музиката, която играе главна роля в това, е дело на Христо Намлиев. За нея той е номиниран от Съюзът на артистите в България за годишните си награди ИКАР 2017.

Целият текст можете да прочетете на : „Едноокият цар“ – преживяване с много измерения

 

Следобедни игри | Juegos a la hora de la siesta

Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора

СЛЕДОБЕДНИ ИГРИ

Превод – Силвия Борисова

Постановка и музикална картина – Петър Денчев

Сценография и костюми – Радостина Тодорова

Фотограф: Радостин Димитров

В ролите: Жоро Райчев (АНДРЕС), Светослава Иванова (КЛАУДИЯ), Тодор Тодоров (ДИЕГО), Мария Пенчева (КАРОЛИНА), Цветомир Черкезов (СЕРХИО), Илчо Димитров (АЛОНСО), Весела Петрова (СУЗАНА), Димитър Митев (ХУЛИТО)

премиера: 01.03.2017 г.

За автора:

Аржентинската писателка Рома Майо произхожда от полско еврейско семейство, емигрирало в Южна Америка по време на Втората световна война. Участва в детски театрални школи в Аржентина. Учи театър, рисуване, танци и керамика. Пише новели, детски приказки, сценарии за кино, телевизия и театрални пиеси. Участва в множество театрални проекти както в Испания така и в други страни. Получава награди за творчеството си в Бразилия, Венецуела, Колумбия, Канада, Италия, Испания и България. „Следобедни игри” е първата реализирана на сцена пиеса на Рома Майо и има огромен успех. Премиерата на спектакъла е през юни 1976 и той се играе с голям успех 18 месеца, след което е забранен от президента на Републиката. Печели награди Talia, Argentores и Moliere през 1976 и моментално се превръща в хит.

За режисьора:

Петър Денчев е роден на 08.08.1986г. в град Варна. През 2010 г. завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” при проф. Здравко Митков. Неговият разказ „Малакоф, искам да остарея” е един от двата наградени на конкурса „Екстаз” на сп.Алтера (2006). Има номинации и награди от различни поетични конкурси. С романа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели конкурса за Нов български роман „Развитие” за 2007 г. Неговите учебни представления “Смъртта и Дяволът”, “Схватки” и “Слугините” са участвали на различни театрални фестивали в Сърбия, България и Косово. На професионална театрална сцена, до момента, е реализирал 12 постановки. Старозагорската публика ще се срещне с творчеството на Петър Денчев за пореден път, след „Карнавал” от Жорди Галсеран и „Ромео и Жулиета” от Уилям Шекспир. „Следобедни игри“ е новият му театрален проект на старозагорска сцена.

dsc02465k_000

За представлението:

„Могат ли децата да бъдат отражение на своите родители? И доколко насилието е неизменна част от човешката природа? Познанието за добро и зло винаги ли отговарят на универсални категории? Това са малка част от въпросите, които “Следобедни игри” задава, но и тревожно прехвърля в днешния свят. Макар и да живеем в рамките на установен морал, много често в зрелия си живот установяваме, че неговите граници са разтегливи, а много често и неясни. Какво бихме казали за света на децата, който е не по-малко раздиран от противоречия, както нашият собствен. Краткотрайни, просветващи като мълния насред буря, но понякога остри противоречия, които биха могли да имат фатални последствия. “Следобедни игри” е една игра, която носи горчиво познание на своите малки участници, сблъсквайки ги със света на възрастните без обяснение, натиквайки в лицата им унижението, насилието, сексуалността и смъртта. Така те разбират, че животът може би няма повторение и шанс за реванш.”

Едноокият цар на фестивала Славия 2017 – Белград, Сърбия

Представлението „Едноокият цар“ ще гостува на международния театрален фестивал „Славия“ 2017 в Белград, Сърбия. Представлението ще се играе на 14.03.2017 г. в театър „Славия“ в Белград, Сърбия.

„Едноокият цар“ през актьорските погледи на Симеон Лютаков и Милена Кънева

„Едноокият цар“ през актьорските погледи на Симеон Лютаков и Милена Кънева


Блиц интервю със Симеон Лютаков и Милена Кънева за спектакъла „Едноокият цар“ от Марк Креует, постановка на Драматичен театър “Стоян Бъчваров” Варна, режисьор – Петър Денчев. Автор на снимките е Тони Перец.

„Едноокият цар“ може да гледате на в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна, на 31 март, 8 и 22 април.

„Едноокият цар“ – къде ви намери и как ви промени?

М.К.: Отдавна очаквахме реализирането на този текст на сцена и когато излезе разпределението бях въодушевена – не съм работила преди с Петър Денчев, не се познавахме, освен бегло, текстът ми харесваше и предполагах, че ме очаква приключение в пътуването.

С.Л.: Застигна ме по пътя, заяде се с мен, измори ме ужасно и така и не се разбрахме накрая.

Разкажете за творческия процес по тази постановка и основните предизвикателства?

М.К.: Репетирахме около два месеца. Имаше един период, в който ми се струваше, че е дълго, но сега, когато премиерата е факт, си мисля, че всички ние – актьорите и режисьорът, изпитвахме особено удоволствие да общуваме в това време. Размяна на мисли, идеи, търсене на характерите на героите, нашите характери като хора в ситуацията на съществуването на театъра изобщо… Изключително полезна работа! Срещата с Петър Денчев ми дава надежда, че добрите предизвикателства на сцената съществуват.

С.Л.: Ще наруша правилата на блиц интервюто, ако отговоря подобаващо на този въпрос. Творческият процес при актьора може да бъде изпълнен в много крайни параметри. Ролята може да бъде отключена за час и всичко да премине в чакане до премиерата, нерядко се случва и обратния вариант – дълго след премиерата все още да не знаеш какво играеш. Никак не бързах. Срещата с героя ми се състоя малко преди края, седмица преди да излезем пред публика. Важно беше всички да се срещнем в една точка, да заговорим на един език и никой да не разбира какво казва другия, точно като в живота. Основната задача на Петър Денчев беше да ни лиши от рационалността, която носим със себе си. Нерационални персонажи в ансамбъл – чудесно предизвикателство!

Как прие публиката първите представления на Едноокия цар?

М.К.: Публиката според мен беше изненадана от хвърлената ръкавица – възторгваха се, плакаха, смяха се и страдаха с нас. Вярвам, че това ще продължи нататък.

С.Л.: Емоционално. Смях, сълзи, всичкоимаше. За три представления си излязоха само двама души – добър старт.

Едно изречение, с което да поканите всеки, който още не е гледал постановката да дойде?

М.К.: Елате, ако имате необходимост от театър, ако искате да погледнете в окото на съществуването ни.

С.Л.: Мълвата трябва да се носи измежду публиката, ако бях публика, щях да кажа.

Пожеланието ви за нашите читатели?

М.К.: Не се страхувайте да стъпите на пътища, които преди са ви се стрували непроходими. Бъдете здрави!

С.Л.:Никога не се скъпете за цената на мечтите си, неподозирате какви богаташи сте. Обичайте себе си и всички ще ви обичат. Бъдете здрави!

ЕДНООКИЯТ ЦАР | от Марк Креует | ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна

ЕДНООКИЯТ ЦАР
от Марк Креует
превод: Нева Мичева
постановка: Петър Денчев
художник: Теодора Лазарова
музика: Христо Намлиев
мултимедия: Елена Шопова
участват: Милена Кънева, Симеон Лютаков, Биляна Стоева, Пламен Димитров, Николай Божков

снимки: Тони Перец
Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна

Премиера 25.02 | 27.02 | 01.03

На семейна вечеря, мъж, изгубил окото си при изстрел с гумен куршум на протест, случайно среща полицаят, който е стрелял в тълпата. Това е началото на история за крехките човешки убеждения, за социалните роли и стремежа към истината. “Едноокият цар” атакува болезнено актуалните теми за политическата отговорност, за легализираното държавно насилие и нуждата от политическа прозорливост.

12837756_10153429565532113_1724260514_o

 

 

Интервю по повод „Едноокият цар“ с Виолета Тончева | Lovetheater.bg

DSC_8221_2

Вече сме ви срещали с Петър Денчев, а и той е достатъчно популярен в театралните среди у нас, затова ще пропуснем подробното му представяне. Само ще припомним, че е от Варна и на 25 февруари предстои първата му премиера в родния град. Постановката „Едноокият цар” от Марк Креует в Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна е част от програмата по повод 95-я рожден ден на театъра. По този повод режисьорът разказа за избора на спектакъл и особеностите в него:

Защо избрахте „Едноокият цар”?

Защото пиесата е написана много умно, а аз съм възпитан да мисля, че пиесата трябва да е по-умна от мен. Тя умело играе с различни политически и социални реалности и открива твърде интересни перспективи пред личните фабули на персонажите. Освен това отговаря на едно силно условие – да бъде много актуална по отношение на политическата и социална проблематика. Става дума за Западна Европа, колкото и условно да става това понятие. У нас няма изострена чувствителност към социалния и политически живот, тук нивото е различно.

Пиесата дава гласност на това как социалните и политически убеждения проникват в интимния семеен живот на героите, а двама от тях в крайна сметка се оказват не толкова праволинейни в своите убеждения, колкото си мислят и са разобличени като политически позьори. Това е много важен и съществен момент, защото ако едно убеждение не е интегрирано на лично ниво, то остава на нивото на абстрактните намерения.

Откъде идват различията с България?

В българското общество няма ясно изразени класи и социални слоеве, поради което политическите убеждения и социалните намерения са резултат от семейна среда, възпитание, дори на недостиг на информация и нещата остават размити и непоследователни.

Какво друго Ви накара да изберете този текст?

Пиесата впечатлява с още много други качества, като липсата на какъвто и да е театрален патос. Тя разобличава театралността като такава и разчита на живото отношение на перонажите/актьорите към случващото се. То трябва да бъде техният истински център и в тази посока насочваме нашите усилия. Допада ми фантасмагоричното отлепване от тази специална тема и то най вече, защото авторът кара героите да се огъват под натиска да проветрят своите разбирания, за да постигнат личните си цели.

Героите очевидно имат много за мислене…

Имат много за мислене, но нямат времето за това. Решенията трябва да се вземат бързо и светкавично, което налага опростяване на проблемите. Тяхното свеждане до утилитарни ползи и опростенчески подходи.

Как актьорите приемат режисьорския Ви прочит?

Дълго говорихме за това какви са героите, каква е логиката и гледната точка, от която изхождат и така стигнахме до същината – всеки един от героите е ограничен в своя светоглед. Всички те се определят от принципа – това, което съм си намислил, че съм, е равно на това, което съм. Поради нестабилната идентичност на съвременния човек, той я утвърждава твърде силно, търси своята публика за това. Намисля си някакви неща за себе си, които, ако не успее да интегрира в личността си, влизат в остро противоречие с определени аспекти на социалния живот – той става неприемлив от някои гледни точки. Всъщност това е основният проблем на съвременния човек, той поддържа двойствена самоличност – една виртуална и една реална. Така и в света на модерните комуникации една протестна акция съдържа момент както на демократичност, така и на театралност, съдържа в себе си “представена действителност”, заприличва донякъде на хепънинг и затова е проблемно да различиш сдвояването между тези две идентичности. Отправна точка на конкретната история е семейна вечеря у полицая Давид, чиято съпруга е поканила на гости приятелката си от младостта с нейния съпруг. Той е загубил едното си око по време на протест, а виновник за инцидента се оказва домакинът… Съдбоносна среща, която преобръща гледните точки и самите герои.

 

Как бихте определили жанра на пиесата?

Пиесата стартира в един непознат за България жанр – Observational comedy, комедия на наблюдението. Жанрът води началото си от комедийните stand up актьори, които избират банална или несъществена тема, върху която да концентрират вниманието си и върху която да реализират обобщения. Марк Креует прави точно това. Той избира едни страничен и неглобален проблем, една травма с извадено око, по-скоро частен случай, за да конфронтира своите персонажи и да ги вкара в лабиринт от действия, в който те са длъжни да отстъпят от своите убеждения или поне да се огънат. Оттам нататък жанрът се отклонява от политическата сатира и стига до черна комедия.

Аз много се радвам, че у нас вече е възможно да се говори за тези проблеми и то по директен начин. Защото пиесата не съдържа нито грам метафоричност, тя е един абсолютно реалистичен сюжет, който изисква откровено говорене, без каквато и да било знаковост, крайно реалистично и натурално.

Протестът като грешка на системата или на индивида – това ли е провокацията на „Едноокият цар”?

Протестната култура на запад има дълга традиция – като тръгнем от 60-те години с протестите в Париж и Пражката пролет, протестите срещу Франко в Испания и т.н. Политическата чувствителност е изострена още от трите следвоенни десетилетия, така че радикализмът в Западна Европа има силна традиция, докато у нас това е непознато явление. Ние сме живели в строй, който не позволяваше протест срещу системата.

Но и днес протестът у нас не се състоява истински. Да вземем отношението на държавата към изкуството. Основна грешка е, че изкуството се възприема не като територия на свободата, а като територия на принудата. Това, което стагнира системата, е страхът и срамът от грешки, а изкуството е територия, в която трябва да грешиш, за да израстваш. И когато една система започне да величае себе си, произвеждайки само приходи, това означава минимализиране на грешките. Оттам територията на експеримента и на новторството остава някъде в неизвестното. Това е твърде отчайващо, защото никой не е тръгнал в тази професия с идеята да продуцира клишета и да върви в коловози. Изкуството трябва да разширява хоризонти, да прави хората по-добри, а не да ги поставя в невъзможност да избират.

Постановъчен екип:

Превод: Нева Мичева
Художник: Теодора Лазарова
Композитор: Христо Намлиев
Мултимедия: Елена Шопова
Фотография: Тони Перец
Участват: Симеон Лютаков; Милена Кънева; Биляна Стоева; Пламен Димитров; Николай Божков

Автор: Виолета Тончева