„Тихото слънце“: Болката трае 133 страници

„В трамвая с книга“ за „Тихото слънце“: болката трае 133 страници.

В трамвая с книгa

Processed with VSCO with b5 presetИзречение първо: „Гласът, който сега чувате, е моят.“

Вероятно никой на този свят не е способен да прочете „Тихото слънце“ (ИК „Жанет 45“) на  Петър Денчев. Страницата на историята са създадени, за да бъдат изживени и изстрадани. Четенето…четенето не върши работа.

Болката е фундаменталният проблем на тази книга.
Болката е и най-ценното в „Тихото слънце“.
Болката е неудобна.
Болката боли.
Болката трае 133 страници.
Болката.

„Тихото слънце“ не може да се разкаже на приятел, защото е лично четиво. Влачи читателя по пода. Отвежда го пред кривото огледало на истината и го оставя там. Сам. Да гледа. Да е грозен. И красив. Да крещи. И да няма смисъл. Никой да не го чува и вижда. Като пословичното дърво в гората.

Моята история ще бъде разказвана още много, това е сигурно.
Ако има кой да я чуе.

В историята, създадена от Петър Денчев, няма захар. Има кръв  и неудобни крясъци за истината…

View original post 185 more words

Нови имена в българската проза в Beton: Kulturno propagandni komplet

Преди по-малко от година, Далибор Плечич ме покани да направим кратка селекция на няколко български автори, които да представим в Beton: Kulturno propagandni komplet. Няколко месеца по-късно, преводите, както и публикацията е факт. Моят избор се спря върху Светослав Тодоров, Нинко Кирилов (който засега ще видим в печатния брой на Бетон, но се надявам в най-скоро време да бъде качен и на сайта), Зорница Гъркова и Иван Димитров. В селекцията има и два мои разказа, които Далибор избра (от книгата „Истории в минало време“): „Ана и самотата“ и „Ще бъда бенката над горната ти устна“.

Уводът можете да прочетете тук:  Novi imena bugarski proze

Увод от Далибор Плечич тук: Belutak na obali crnog mora

Разказите на Светослав Тодоров, Зорница Гъркова и Иван Димитров, можете да прочетете в раздела  Vreme Smrt I Razonode. Надявам се съвсем скоро там да откриете и Нинко Кирилов.

12910920_1281362455214222_727650937_n-540x360-2

 

За куфарът ми

Куфарът на брат ми

Куфарът на брат ми, истории за пътя

Kufarut

Вчера, разхождайки се из Варна, внезапно разбрах, че искам да напиша нещо за тази книга. Отдавна не съм прекарвал толкова време в родния си град и отдавна не съм изпитвал еднакво смесени чувства към мисълта да бъда тук и да не бъда тук. Никога не ми се е налагало да пиша за книга, но в този случай реших, че си заслужава. Не защото се налага, а защото книгата ме провокира. Заслужава си, защото тя е свързана с моите собствени премествания, които не са чак толкова далечни и дълги във времето, но носят същото познато усещане за изгубен рай/преоткрита градина/изгубена родина/свързване с нещо отдавна изгубено/бездомност. Познавам част от авторите, някои са мои приятели, други са предстоящи приятели, трети познати, четвърти perfect strangers. И по всяка вероятност, пътищата ми с някои от тях ще продължават да се срещат. Тази книга стана внезапно важна за мен, защото винаги съм изпитвал усещането за болезнена несвъзрзаност с мястото, където съм роден. И винаги ми е било нужно да доизмислям и фантазирам защо харесвам това място и защо има смисъл да седя в него, какво точно ме свързва и има ли други, които споделят това. Роден съм във Варна, учил съм в София, пътувал съм, напоследък често се случва да имам случки в Сърбия и Румъния. Често посрещам гости на Терминал 2. Започнах да пътувам веднага след завършването на гимназията, заради предстоящата емиграция в Канада и тогава си купих голям син куфар на Самсонайт, който употребявам и досега. Седи на около два метра от мястото, където съм седнал сега. Върнах се тук, защото разбрах че за това, което искам да правя е много важна връзката с езика и съществуването в своя собствена езикова среда. Работата ми е свързана с непрестанно пътуване, защото преобладаващо съм театрален режисьор и работя в различни градове и постоянно съм свързан с употребата на езика. И зная, че свързването и отделянето са процес, който е много нужен, а понякога безкрайно болезнен, защото представлява еманципация от собственото аз. Или може би това е третото лице, за което Я. Гърдев говори, което се ражда може би бездомно. Винаги ме е плашела думата чужбина, в нея съм откривал твърде много враждебност и малко усещане за пътешествие. Споделих това преди няколко дни в кратък мейл до Нева Мичева, просто защото исках да разбера как е (скъп приятел) и тя използва думата чужбина. Вметнах в отговора си до нея, че предпочитам сръбското иностранство, защото в себе си съдържа скиталчески моменти, като опит за комуникация със себе си; поне така моята фантазия добавя нещо от себе си.Тя отговори, че може би съм прав, а аз започнах да се колебая въобще съществува ли правота в тази нагласа. Моите големи пътувания, може би тепърва предстоят, всъщност всеки път, отивайки в непознат театър се чувствам приятно превъзбуден от възможността да го направя мой. И въпреки, че това е далеч от всички големи конфликтни точки на идентификацията, на предразсъдъците, пътуванията тук в България много често вече приличат на пътувания в места, които не общуват помежду си. Историите в „Куфарът на брат ми“ ме вдъхновиха, това исках да кажа. Благодаря за тази книга. (Без да зная, ще остана ли.)

Не вярвам особено в посланията

ПЕТЪР ДЕНЧЕВ:

Не вярвам особено в посланията

Фантазията, въображението, възможността и желанието да изживееш чуждата съдба като своя са основен фактор за правенето на истории, смята младият писател, чиято нова постановка се играе в Сатиричния театър

Надежда Ушева

10. Април 2015
ПЕТЪР ДЕНЧЕВ е роден на 8 август 1986 г. във Варна. Завършил е IV Езикова гимназия „Фредерик Жолио-Кюри“ и режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ при проф. Здравко Митков. Неговият разказ „Малакоф, искам да остарея“ е един от двата наградени на конкурса „Екстаз“ на сп. „Алтера“. Има номинации и награди от различни поетични конкурси. Два пъти получава втора награда на Националния младежки поетичен конкурс „Веселин Ханчев“ (Стара Загора, 2006 и 2010). С романа си „Тъй както мъж целува жена, която обича“ печели конкурса за Нов български роман „Развитие“ за 2007 г. Автор е на сборника с разкази „Истории в минало време“. Последната му книга е романът „Тихото слънце“. Дебютира с „Жената от миналото“ по Роланд Шимелпфениг (ДКТ „К. Величков“ – Пазарджик). Поставя „Карнавал“ от Жорди Галсеран и „Ромео и Жулиета“ от Шекспир (ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора), „Медея“ по Еврипид, Ануи, Драйер и Бродски (ДТ „Сава Огнянов“ – Русе, 2012), „Морски пейзаж“ от Едуард Олби (Народен театър „Иван Вазов“, 2013), „Бурунданга“ от Жорди Галсеран (Сатиричен театър „Ал. Константинов“, 2014), „Мизантроп“ от Молиер (Сдружение „Клас“ и „Фабрика 126“, 2014), „Различният“ от Алексей Слаповски (ДТ „Невена Коканова“ – Ямбол, 2014).
Най-новата му постановка е „Убийство в експреса“ по пиесата на известния унгарски писател Габор Гьоргеи в Сатиричния театър. Премиерата бе преди броени дни, следващото представление е на 17 април.

– Как се стигна да поставяте Габор Гьоргеи в Сатиричния театър?
– Това е моя втора работа в Сатиричния театър „Ал. Константинов“, миналата година поставих успешно „Бурунданга“ от Жорди Галсеран и сега съвсем естествено дойде поканата за този спектакъл. Взаимно стигнахме до заглавието „Убийство в експреса“, което има интрига в себе си. Самата пиеса разгръща сериозен проблем – темата доколко моралът може да оцелява, когато определена група от хора защитават само и единствено личното си благоденствие.
– Наред с важните въпроси, които пиесата разглежда, зрителите ще се забавляват, защото това е комедия.
– Самото представление се движи в рамките на черната комедия, сатирата, има криминален момент, въобще различни жанрови елементи в спектакъла.
– Как се сработихте с екипа, който включва и имена като Никола Анастасов?
– За нас бе голямо удоволствие участието на Никола Анастасов в спектакъла. Беше изключителна възможност и чест да работя с един от основателите на Сатиричния театър. Съвместната ни работа мина гладко и приятно.
– Имаше ли нещо, което ви бе трудно?
– Най-трудното в тази работа беше да се задържи баланса между криминалната интрига и сатиричния момент, жанрът да се движи по ръба на сериозното. Това беше основната провокация.
– Превес кое взема – сериозното или смешното?
– Не мисля, че смехът е нещо несериозно. Безотговорно е да караме хората да се смеят на несъстоятелни неща. Смятам, че комедията би трябвало да се докосва до проблеми, които са силно актуални. Не мисля, че тези жанрове са леки жанрове.
– Комедийните са най-трудните…
– Да, но както знаете, в България вкусовете не са едни от най-устойчивите, поради което е много трудно да се борави именно с това да се удържи добрия вкус.
– Прави ми впечатление, че поставяте предимно чужди автори, защо?
– Имал съм няколко пъти възможности да правя представления по български автори, но винаги става, така че нещо не достига на самия текст… Нямам специално отношение към чуждестранната драматургия, за мен има значение качеството на текста. За съжаление, въпреки че в момента се наблюдава известен драматургичен бум в България, пишат се много нови пиеси, които обаче са още твърде експериментални като форма или не успяват да изследват в дълбочина темата, с която се занимават.
– Наистина през последните няколко години има нарастване на нови български пиеси и през този сезон броят на премиерните спектакли по тях продължава да се увеличава, въпреки това обаче българският зрител посещава предимно стара класическа драматургия, а не съвременна. Защо така се получава?
– Класическата българска драматургия е силно свързана с литературния канон, поради което е лесно разпознаваема и публиката я харесва и естествено реагира положително на нея. Това е свързано и с образованието, и с културните натрупвания. А съвременните текстове – голяма част от тях, не успяват да отговорят на действителността по достатъчно адекватен и увлекателен начин, така че тя да бъде представена конфликтно-критично… Ние като общество имаме малко проблем с осмислянето на настоящето, на днешния ден, което се отразява на всичко останало.
– Как се насочихте към писането – от малък ли пишете стихотворения, разкази?
– Дойде някак естествено, поради интереса ми към разказване на истории – не е било някакъв насилствен избор. Невинаги хората успяват да отстояват избора си докрай, но в крайна сметка при мен се е получило.
– Чудесно е, че един млад и талантлив писател успява да намери своята реализация. Има ли достатъчно поле за изяви за млади автори у нас, как мислите?
– Трудно ми е да дам достатъчно аргументиран отговор, защото ако разсъждавам от гледна точка на собствената си биография, поле за реализация има, от друга страна обаче си давам сметка, че все пак това се случва в твърде затворен кръг – голяма част от театралната продукция въобще не достига до някои населени места. В много български градове няма киносалони например, също голям проблем е, че у нас живеят твърде много различни Българии, както казва режисьорът Явор Гърдев, които не говорят помежду си. В този смисъл не мога да дам еднозначен отговор. Лично аз намирам поле за изява, въпреки всички трудности, които съм срещнал и срещам.
– Имате ли проблеми с издаването на ваши книги?
– Моят литературен дебют беше след спечелването на конкурса за нов български роман „Развитие“ през 2007 г., по-късно продължих да работя с издателство „Жанет-45“. Те винаги са били много благосклонни и подкрепящи ме.
– Това означава ли, че конкурсите са особено важни, защото дават възможност за начален тласък на младите автори?
– Да, въпреки че много хора в България са против литературните конкурси, мисля, че състезателното начало е добър фактор в среда, каквато е българската. Има смисъл от тях.
– Казват, че писането е отражение на живота, който живееш, и съответно който живее интересно и пълно, така и пише, споделяте ли тази мисъл?
– Въобще не я споделям. Ще дам пример с Марсел Пруст, който почти целия си живот прекарва у дома, а е написал страхотни романи. Мисля, че фантазията, въображението, възможността и желанието да изживееш чуждата съдба като своя са основен фактор за правенето на истории, независимо дали са в театъра или в литературата. Това е основният движещ мотор, всичко останало звучи твърде егоистично, егоцентрично и нарцистично. В най-добрата си форма всяко разказване на истории е желание да създадеш и да проиграеш чуждата съдба през себе си.
– Коя история е добра? Има ли сюжет, който може веднага да грабне читателя?
– Много сложен въпрос, защото различните читатели имат различни вкусове, различни гледни точки, търсят различни неща, четат по-различни причини. Добрата история е тази, която съдържа в себе си силен човешки проблем, който надхвърля бита и преминава в екзистенциалното и може да се превърне в разсъждение за човешката съдба.
– Кои са вашите послания?
– Не вярвам особено на посланията, защото е твърде трудно да накараш някого да прочете нещо, което ти искаш. Всеки чете своята история и вижда своя спектакъл и го пречупва през себе си. Човек трябва да бъде честен и да поставя фокус върху това какво и как би искал да разкаже, вместо назидателно да отправя послания. Разбира се, има творби със силен патос, който не може да бъде избегнат, защото в днешния ден, в който индивидуалното е толкова силно изразено, ми се струва, че отправянето на ясни и твърди послания е почти невъзможно в областта на изкуството. Сюзън Зонтаг завършва едно свое есе с изречението: „По-малко интерпретация, повече еротика…“
– Печелил сте награди от национални конкурси за поезия, днес остава ли ви време за стихотворения?- Вече не пиша стихове, откакто съм по-професионално въвлечен в театъра, не се занимавам с поезия. Не зная защо загубих този начин на изразяване.

„Театърът трябва да улавя енергията на деня“ интервю на Вилиана Семерджиева

Duma_255_017

Петър Денчев:

Театърът трябва да улавя енергията на деня

Спектакли, които разглеждат актуалните теми на съвремието, може да помогнат на хората да задават правилните въпроси, които са по-важни от правилните отговори, казва младият режисьор, чиято най-нова постановка е в ямболския театър

Вилиана Семерджиева

4. Ноември 2014 , брой: 255 47 0
Петър Денчев е роден на 8 август 1986 г. във Варна. Завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ при проф. Здравко Митков. Неговите учебни представления „Смъртта и Дяволът“, „Схватки“ и „Слугините“ са участвали на театрални фестивали в Сърбия, България и Косово. „Жената от миналото“ по Роланд Шимелпфениг (ДКТ – Пазарджик) е дебютът му на професионалната сцена. Поставя „Карнавал“ от Жорди Галсеран и „Ромео и Жулиета“ по У. Шекспир (ДТ – Стара Загора), „Медея“ по Еврипид, Ануи, Драйер и Бродски (ДТ – Русе) и „Морски пейзаж“ от Едуард Олби (НТ „Ив. Вазов“), „Бурунданга“ от Жорди Галсеран (ДСТ „Алеко Константинов“ – София), както и спектакъла „Мизантроп“ (Сдружение „Клас“ – „Фабрика 126“, София). Автор е на сборника с разкази „Истории в минало време“ и романа „Тихото слънце“. Лауреат е на престижни награди за поезия. Най-новата му постановка е на „Различният“ от Алексей Слаповски в ямболския театър. Със съдействието на ДТ „Невена Коканова“ режисьорът даде интервю за ДУМА.

– Всъщност как стана връзката ви с трупата? Вие ли предложихте заглавието? С какво ви привлече?
– Отдавна поддържам връзка с ямболския театър, бях получил покана преди две години, но все нещо се случваше – не можехме да намерим точното време, подходящо заглавие. Когато ми попадна тази пиеса, реших, че е подходяща, защото се занимава с нещо наистина съществено и това е въпросът за любовта. Въпросът за любовта като екзистенциален и най-важен. За нейното съхраняване, за загубата и възстановяването й. За възможността да осъществиш автентичен контакт с другия, да влезеш в неговия живот, да се случи истинско взаимопроникване. Досега съм се занимавал с тази тема само в писането, затова реших, че ще бъде интересно да се сблъскам с един непознат състав с това заглавие.
– Сработването с ямболските театрали лесно ли се получи? Какво е чувството, когато работите за първи път с даден екип?
– Така или иначе, постоянно се случва човек да се среща с непознат екип, а и познатият винаги е непознат в известен смисъл. Струва ми се, че в този проект успяхме да работим достатъчно добре, за да създадем спектакъла си в нужната атмосфера.
– Поставяли сте в Русе, Пазарджик, Стара Загора. Как живеят и работят творците в извънстоличните театри?
– Покрай моите чести пътувания установявам, че в България има твърде много малки общности, кланове, анклави и т.н., които говорят на различни езици, живеят по съвършено различни правила. Ако така може да се каже, споделят ценности или идентичност, които не са приложими за по-голямата общност и ако бяха приложими, ще възникне непримирим конфликт. Това е доста сериозно разпадане на общността, за което аз, впрочем, съм имал предусещането в първите години след 2000-та. Това се отнася и за театралното съсловие, независимо къде живеят неговите представители. Всичко е разпокъсано, оцеляват трудно. Движението навсякъде е хаотично, случват се различни процеси, няма опит за обединяване. Даже се наблюдава презрение към колективното – нещо, без което театърът не може.
– Публиката оказва ли някакво влияние в това отношение?
– Проблемът с публиката е, че голяма част от нея не е достатъчно въвлечена в театралното изкушение. Трудно е да се наруши границата между изпълнителите и публиката и да се получи смислена среща, за да може аудиторията да бъде изкушена и да търси и по-нататък това изживяване. Липсата на разбиране, че театърът е специфична медия, в която публиката съучаства (най-често мълчаливо), че това е среда, в която се полагат смисли, довежда до тежко травестиране на театъра. И това не е толкова проблем на липсата на образование и традиции, а на инициативност. Преди няколко дни, след представлението на „Мизантроп“ във „Фабрика 126“ направихме среща с публиката, което е необичаен формат за нашата реалност. Останахме впечатлени, че никой от зрителите не си тръгна.
– Режисирали сте Еврипид, Шекспир, Молиер, Гогол, Ведекинд, Жьоне, Брукнер, Шимелпфениг, Олби… Кой от всички автори най-много ви е „измъчил“ или е бил най-силно творческо предизвикателство за вас?
– Понеже все още съм в началото на своя път, реших, че ще започна да правя различни неща, ще се срещам с различни хора, с различни жанрове, автори и заглавия, които са ми интересни. Реших, че не искам да „концептуализирам“ усилията си. Мисля, че колкото по-целенасочено човек се занимава с нещо, толкова по-голям е шансът да му се случи нещо наистина смислено. За мен театърът е интересен като парче живот, като вид общуване, независимо от жанровата форма и като парче живот, в него ме интересува „тягата“ на парадокса. Защото в днешния ден постоянно изхождаме от правилността на разбирането, че човекът „знае“ какво прави. Аз твърдя, че не можем да бъдем много сигурни в това. Относно измъчването, мисля, че срещата с пиесата на Едуард Олби беше много трудна – той е един много сложен и точен автор.
– Това, че самият вие пишете разкази и романи отразява ли се върху подхода ви като режисьор?
– Не мога да кажа. Работейки, човек е воден от интуицията и опита, които е натрупал до момента, и постоянно се опитва да намери нови пътища. Мисля, че няма особена връзка. Аз просто правя нещата, така, както ги правя.
– Чувствате ли подтик, необходимост да пишете драматургия, да поставите изцяло свой авторски спектакъл?
– Не, никога досега не съм изпитвал подобно желание. Много бих искал обаче да направя спектакъл в движение, в който актьори и танцьори да взаимодействат със свои лични спомени и сънища на психодраматичен принцип. Но досега не съм имал времето да се впусна в това.
– Обичате да участвате в живи четения – какво ви дават разговорите с читателите?
– Когато човек работи в театъра, вижда своята публика. Тя идва в театъра, ако не дойде, няма как да се срещне със спектакъла. Пътищата на една книга обикновено са много по-сложни и разнообразни. Винаги ми се е струвало много важно, че писателят трябва да бъде в известен смисъл „пърформър“ на собствените си текстове.
– Какво според вас е типично за общата театрална картина в България?
– Мисля, че типичното е, че постоянно се рестартира миналото под някаква форма и така се губи адекватността в днешния ден. Съществува някаква жестока патетика към миналото, което се митологизира. Но тази патетика е музейна, всъщност няма отражение върху днешния ден, освен да „демотивира“ и да блокира опитите да се осмисли днешният ден. Така се живее с представи, но не и с реални случки. Става така, че цялото ни общество, въпреки разпокъсаността си, е обединено в един лош спектакъл, в който всеки неумело играе ролята на някого друг. Така се поражда усещането, че денят и истината са се измъкнали, не са се случили. Театърът е бързо изкуство, което трябва да улавя енергията на деня, на случката и да се променя всекидневно. Трябва да бъде радикален. Но автентично радикален, не и мимикриращ радикалност.
– Има ли в салоните млада публика?
– Има, да, но е трудно да се говори по принцип. Българската публика има патетично отношение към театъра, от една страна, защото той е бил част от националното ни възраждане, а по-късно от изграждането на нацията; от друга страна, отношението към театъра като „жив телевизионен формат“ се смесва с разбирането за „сериозността“ на сцената, т.е., че театърът трябва да обговаря много важни истини за живота, които публиката да може да употреби утилитарно в живота си. Тоест, разбирането, че театърът трябва да носи някакви практически, съизмерими ползи (като непосредствено забавление или общовалидни мъдрости) е много вредно и трудно за промяна.
– Твърдите: „Вярвам, че има начин изкуствата да бъдат силен инструмент за разрешаването на важни проблеми.“ Как? И например у нас по какъв начин може изкуството да изпълни тази роля?
– Ако може театърът да е фактор на нашето неспокойство, а не фактор на някакво добруване и задоволяване на първичната потребност от забавление, тогава би било възможно. В театъра въобще не реагираме на онова, което се случва наоколо. Спомням си, че през 90-те години до границите на България последователно се водеха 4 войни. Мисля, че за този период нямаше нищо по сцените, свързано с войната и антивоенна тематика. Не успяваме да съхраним опита, пропастите между поколенията се увеличават ужасно много. Единственото, което май се случва, е да се справяме счетоводно. Което сигурно също не е лесно. Но отстъпването от амбицията за стратегия, за виждане, за промисъл в управляването и поддържането на професионално изкуство е пагубно. Тогава настъпва маргинализация.
– Съдейки по вашата творческа биография и професионален път до момента, изглежда, че в България съществуват възможности за развитие и израстване. Защо тогава толкова много млади хора продължават да напускат страната и да търсят образование и реализация в чужбина?
– Защото принципът на справедливостта е нарушен много отдавна. Съдебната система като социален регулатор не работи. Ние сме в ситуацията, в която опитът да имаме общ език и т.н. е предопределен като негативен.
– А плановете ви с България ли са свързани?
– Засега да. Но много неща наоколо не са особено мотивиращи. Например усилията за състоянието на сръбската култура са впечатляващи в сравнение с българската. България няма програма за превод на автори в чужбина, каквито имат Румъния, Турция, Македония. Сърбия преди няколко години беше фокусна страна в програмата на Франкфуртския панаир на книгата.

в. „Дума“

http://www.duma.bg/node/88855

Софийски литературен фестивал 12.12.2013

На първото издание на Софийски литературен фестивал ( http://www.literaryfest.org/1212-109510771090107410981088109010981082.html) 12.12.2012 от 16 до 18ч. ще четем заедно с Елена Алексиева, а модератор ще бъде Стефан Иванов . Заповядайте в мраморното фоайе на НДК.

http://www.literaryfest.org/10551077109010981088-104410771085109510771074.html

579165_1419370848292901_274116628_n