Poesiomat ’17 |Poetry Jukebox ’17

Уважаеми колеги и приятели, заповядайте на откриването на поетичната / звукова инсталация Poesiomat в нощта на литературата на 10-05-2017 година от 17 часа в градската градина пред Народния театър, до „Читалнята“. Поетичният джубокс е традиция в много европейски столици в нощта на литературата и тук, в София се инициира от чешкия културен център и неговите партньори, които ме привлякоха за своята идея. Актьорите, които дадоха гласовете си за инсталацията за Костадинка Аратлъкова и Юлиян Петров, две от стихотворенията се четат от преводачката Кристин Димитрова и актьора Петър Русев, по желание на партньорите. Благодаря за поканата на г-жа Катерина Хуртаева и Чешкия културен център да осъществя записите в ролята на звуков режисьор.

Ще чуете стихове от Анамария Абруцети, Хуан Антонио Берниер, Ана Бландиана, Оле Бунгоорд, Мирослав Валек, Елфриде Герстъл, Даниела Данц, Иржи Жачек, Адам Загаевски, Хели Лаксонен, Шандор Мараи, Валери Петров, Мануел Антонио Пина, Вилем Рохеман, Тумас Транстрьомер, Линда Франс, Шеймъс Хийни, Борис Христов, Олег Шестински, Ацо Шопов.

По-долу можете да видите няколко кадъра от записите в студиото, както и фотографии на инсталацията Poesiomat в други европейски столици, които са свалени като илюстративен материал от страницата на чешките културни центрове.

Още веднъж: София, градска градина, 10-05-2017, до „Читалнята“.

„ЕДНООКИЯТ ЦАР“ – ПРЕЖИВЯВАНЕ С МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ | МИРЕНА КЕРЕЗОВА ОТ LOVETHEATER.BG

gallery_54135

„ЕДНООКИЯТ ЦАР“ – ПРЕЖИВЯВАНЕ С МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ

от Мирена Керезова

Във времена, в които би трябвало изразяването на гражданска позиция да бъде наше право, ставаме свидетели на невиждани от години ограничения и погазване на демократичните ценности. Дори световните органзицаии го регистрират в своите доклади. Правата на човека се нарушават системно във множество държави, всеки ден виждаме агресия и теророр и дори не подозираме какво може да се случи утре. От друга страна, свободата на изразяване и правото на протест много често се превръщат в свободия и ескалират, предизвиквайки силите на реда. Но какво общо има това с театъра?

Без да навлизам в наболелите теми у нас за агитации и безумни своеволия в театрите, ще ви разкажа за един друг театър – смисления. Този, който отразява политическите и социалните промени и проблеми, разказва за тях, без да се натрапва, но след това остава едно жужащо „помисли“ в главатата ти. Може би защото пречупва глобалните саги за големите конспирации през личния поглед (не съм сигурна, че това определение е най-точното, ако имаш само едно око).

Спектакълът „Едноокият цар“ на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна направо „отвя“ публиката при последното си гостуване в София, а сигурна съм и при всяко стъпване на сцената в морсия град. Чудих се дали само аз съм много впечатлена, докато час след спекаткаъла не отворих Facebook и не видях десетки от моите приятели, които бяха на постановката да пишат колко са възхитени.

Още при влизането в салона публиката чува музика, която я притеснява и предизвиква тревожност. Умел ход, който директно я изпраща в историята. Този подход режисьорът Петър Денчев използва успешно и в други негови спектакли. А музиката, която играе главна роля в това, е дело на Христо Намлиев. За нея той е номиниран от Съюзът на артистите в България за годишните си награди ИКАР 2017.

Целият текст можете да прочетете на : „Едноокият цар“ – преживяване с много измерения

 

„Тихото слънце“: Болката трае 133 страници

„В трамвая с книга“ за „Тихото слънце“: болката трае 133 страници.

В трамвая с книгa

Processed with VSCO with b5 presetИзречение първо: „Гласът, който сега чувате, е моят.“

Вероятно никой на този свят не е способен да прочете „Тихото слънце“ (ИК „Жанет 45“) на  Петър Денчев. Страницата на историята са създадени, за да бъдат изживени и изстрадани. Четенето…четенето не върши работа.

Болката е фундаменталният проблем на тази книга.
Болката е и най-ценното в „Тихото слънце“.
Болката е неудобна.
Болката боли.
Болката трае 133 страници.
Болката.

„Тихото слънце“ не може да се разкаже на приятел, защото е лично четиво. Влачи читателя по пода. Отвежда го пред кривото огледало на истината и го оставя там. Сам. Да гледа. Да е грозен. И красив. Да крещи. И да няма смисъл. Никой да не го чува и вижда. Като пословичното дърво в гората.

Моята история ще бъде разказвана още много, това е сигурно.
Ако има кой да я чуе.

В историята, създадена от Петър Денчев, няма захар. Има кръв  и неудобни крясъци за истината…

View original post 185 more words

Нови имена в българската проза в Beton: Kulturno propagandni komplet

Преди по-малко от година, Далибор Плечич ме покани да направим кратка селекция на няколко български автори, които да представим в Beton: Kulturno propagandni komplet. Няколко месеца по-късно, преводите, както и публикацията е факт. Моят избор се спря върху Светослав Тодоров, Нинко Кирилов (който засега ще видим в печатния брой на Бетон, но се надявам в най-скоро време да бъде качен и на сайта), Зорница Гъркова и Иван Димитров. В селекцията има и два мои разказа, които Далибор избра (от книгата „Истории в минало време“): „Ана и самотата“ и „Ще бъда бенката над горната ти устна“.

Уводът можете да прочетете тук:  Novi imena bugarski proze

Увод от Далибор Плечич тук: Belutak na obali crnog mora

Разказите на Светослав Тодоров, Зорница Гъркова и Иван Димитров, можете да прочетете в раздела  Vreme Smrt I Razonode. Надявам се съвсем скоро там да откриете и Нинко Кирилов.

12910920_1281362455214222_727650937_n-540x360-2

 

Интервю за в. „Утро“ Русе по повод „Дванайсета нощ“

Петър Денчев е един от младите, но вече достатъчно нашумели български режисьори. Неговите постановки неизменно правят впечатление и на театралната критика, и на публиката, която очевидно изпитва дефицит на стойностна драматургия и на интригуващи театрални експерименти. Първата постановка в русенския театър на Денчев – „Медея“ по Еврипид, Жан Ануи и Теодор Драйер, предизвика вниманието на зрителите, които неизменно пълнеха залата със спектакъла, за който изпълнителката на главната роля Мариана Крумова получи номинация за „Икар“. Сега Денчев отправя нова провокация към русенската публика, като подготвя своята версия на „Дванайста нощ“ от Уилям Шекспир. Премиерата на спектакъла се очаква да излезе на 25 ноември. По този повод разговаряме с режисьора.

– Защо Шекспир?
– Защо Шекспир? Защото това е автор, който действа като гъба /и това не е мое твърдение, а на известния полски театрален критик Ян Кот/, в която и епоха да го интерпретират, той поема и попива обстоятелствата и случките, всмуква ги и ги преосъзнава. Така всяка епоха пише своята шекспирова история. В България много държим на формата и нещата, свързани с идеята, трябва да се съизмерват с нея. И много често се задава въпросът: „Ама вие класически ли ще го правите, или модерно?“. А тъкмо когато става дума за Шекспир, понятието „класически“ е много относително. Няма класика. Има цели поколенчески прочити на „Хамлет“ – има Хамлет на Владимир Висоцки, има Хамлет на Питър Брук. И не е задължително хората да разпознават един определен образ и една определена и замръзнала подредба на образи и характери.
Тези пиеси могат да се четат, поставят и тълкуват на толкова много нива – като литература, като поезия, като музика, като действие… Човек може да измъкне от тях неподозирани неща. Те са като един малък свят. В който единият герой говори в проза, друг – в поезия. Можем да си задаваме безброй въпроси – защо езикът на един е такъв, а на другия – друг? Със сигурност има много неизследвани неща, все още неразкрити, в пиесите на Шекспир. Човек може постоянно да открива и преоткрива. В това число и случки, които досега не са намерени и разчетени като такива.

– Три русенски премиери този сезон връщат театъра в плоскостта на същинското, смисленото, важното, провереното от времето – „Бяло върху бяло“ върху поезията на Емили Дикинсън на режисьора Венцислав Асенов, „Сирано дьо Бержерак“ на Едмон Ростан в постановка на Бина Харалампиева и „Дванайста нощ“ на Шекспир, която подготвяте вие. Дали това е знак, че е време истинският театър да се завърне и да потопи комерсиалните дъвки и елементарните забави на сцена?
– Не, не мисля, че настъпва някакъв обрат в тази посока. По-скоро съм песимист. Българският театър не се разбира като общ дом на хора, които творят заедно, като място за високопрофесионална изява на хора от един и същ творчески кръг, положили усилия, за да придобият този висок професионализъм в своите умения – за да създават изкуство. За мен – като въвлечен в тази сфера, театърът представлява един от стълбовете на високо професионалното изпълнителско изкуство, което не бива да отстъпва по сериозност и замисъл на всички други сериозни начинания в живота. За съжаление, ние водим несериозен живот като нация. Винаги ще има опити и щения за първото – българският артист винаги иска да надскочи бита, хляба, ежедневието. Но обикновено в тази активност няма толкова голям потенциал. По-скоро има голям патос, отколкото потенциал. Според мен високите неща се случват по-простичко и са по-автентични.
Сцената е място за изговаряне на едни важни истини, а всъщност всички истини са неразривно свързани, буквално слепени с други неща. И ние в България ако искаме да имаме високопрофесионално изкуство, тоест, актьорите да имат условията да изучат, да разучат и възпитат у себе си това, което решително искат, трябва се погрижим те да бъдат добре заплатени, телата им да са в най-добрата си форма, както и всичко останало…

– Какво пречи?
– О! Да започнем с това, че когато изкуството в България се мери с количествен показател, това е твърде несериозно, най-вече от страна на хората, които си го позволяват, тъй като те елиминират социалния елемент на правенето на изкуство. А този социален елемент е много съществен. Защото наличието на добра местна култура е един от факторите за задържане на населението. А това е изключително важен въпрос.

– Как и въобще възможно ли е вие, хората на изкуството, да се противопоставите на тази порочна практика, която вече е превърната в норма?
– Колкото повече се задълбочава упадъкът на съвременните изкуства и дори въпреки и поради този упадък, има едни хора, които живеят заедно и които се опитват да опишат този живот, който се случва. Колкото повече се изпада в някакъв трагичен патос по отношение на миналото, толкова по-изразителна става тенденцията на едни, не много на брой хора, които правят всичко възможно, за да се противопоставят…
Българският театър в тази си форма /да печели пари – което е много смешно и категорично несъстоятелно/ е много малка система, която не може да генерира твърде много приходи. Тоест, този стремеж – вижте, ние сега трябва всички изпълнителски институти – опери, театри, симфониети, да работим, за да изкарваме пари – е нелеп и самоубийствен. Той е една от решителните причини българският театър, например, да забрави и да загърби много свои жанрови форми, да изгуби много ценни и интересни неща като поетичните спектакли, високата комедия, водевилните пиеси. Има цели жанрове, които вече са изчезнали. И се ражда един жанров Франкенщайн – спектакълът хем да е смешен, но в него да има и тъжен момент, сценографията да не е скъпа, а пък актьорите да играят добре, музиката да е подходяща, спектакълът хем да е забава, хем да е добър.

– С други думи, реформата осакатява творческото?
– Некомпетентността на Министерството на културата може да бъде разобличена в две посоки. Първо, от министерството непрестанно излизат заявки, че трябва да има пазар, пазарни принципи – теза, на която, мисля, че всеки, докоснал се до културологията и културната политика, би се изсмял. И второ, самото Министерство на културата предлага квазипазарен принцип, субсидирайки оперния сектор по-силно, отколкото, да речем, театъра. И цялата несъстоятелност се излива в това, че в никакъв случай в последните пет години министерството и управляващите българския театър не произвеждат съществен дискурс за това какво е нужно, за да се прави изкуство в България. Без да се изпада в говорене на крайно добро или крайно лошо – при една такава малка система, каквато е нашата, трябва да подчертая, че в такава среда, каквато е изкуството, ако не се буферира и не се вземат предвид спецификите, това едва ли ще доведе до нещо разумно. Така че тук не става въпрос за харесване или нехаресване, а за разумен подход към деликатна сфера като творчеството.

– Докога обаче хора като вас – млади хора, които имат и желание, и дарба – ще правят изкуство въпреки, а не поради?
– И аз напоследък се замислям върху това. Според мен въпросът трябва да се насочи в друга посока: след като в България живеят толкова много различни Българии, които не си говорят помежду си и които нямат консенсус по отношение на това кое е ценно – тогава има ли смисъл по същество цялата тази работа?
Защото правенето на изкуство е равнозначно на това да дадеш глас на своето вътрешно безпокойство, на своя вътрешен дискомфорт, да дадеш глас на своята вътрешна необходимост. И когато човек среща стена, той започва да си задава въпроси, които го отвеждат доста далече.
Ние много често чуваме възгласи: „Трябва да подкрепим своите творци!“ На практика това е напълно изпразнено от съдържание изречение. Защото обективно погледнато, има една група хора с по-изострена чувствителност, по-образовани, повече склонни към търсене и експеримент. Трябва да съществува поле, в което тази група хора може да рискува, да се чувства комфортно, в това число и в това да греши. Големият проблем на тази ситуация, в която се намираме, е, че не позволяваме на никого да греши. Скорострелно и мощно се раздават оценки, свързани с финансовата успешност, а всички хора, не само творците, се чувстват свободни, единствено когато имат поле за грешки. В този смисъл подкрепата за артистите трябва да бъде в посока като към група, която има право и трябва да даде воля на своята критичност, но уменията си, да изразява своите идеи.

– Не е лесно за твореца, особено за младия артист, който тепърва иска да опитва и да доказва можене и дарба.
– И много често – почти винаги, отново опираме до един опростенчески момент. Обикновено се чуват реплики от рода на: „Те като са толкова велики, защо трябва да ги субсидираме, а не отидат на световния пазар и сами да си направят парите?“. А тук не става дума за забогатяване. Високите резултати на някоя група са резултат на много опити на различни творчески индивидуалности, които се провокират една друга. Минават през различни етапи – на омраза, на завист, но колкото повече това съществува, толкова повече се обостря и развива стремежът да се самоизразиш.

– Трудно място за творчество е България. Още повече, че вече не са малко и младите актьори, които избират комформизма, вместо ударите с глава в стената…
– Въпреки всички трудности в България е изключително интересно. Има изключително затваряне на вкусовете, особено в последните година-две. Да, има комформизъм, но той не е проблем на изкуствата, а на личността и на общността. Но аз пак ще се върна към планирането. Защото все пак при едно правилно планиране нещата вероятно биха могли да тръгнат в друга посока. Някак си не може изкуството да бъде управлявано като „Топлофикация“ – то е друго предприятие, с друг процент рискове, с друг тип съпротива на материала. Горе-долу професионално въвлечените хора в българския театър са 1200 души – толкова бяха през 2010-2011 година. Вероятно сега са по-малко. Версията, че е невъзможно да се осигурят условия за работа на толкова хора е дълбоко несъстоятелна.
А в тази обществена картина нещата са свързани. Няма как да се родят добри решения, когато е налице стремежът към лесни решения, към отказ от задълбоченост, ако може всяка задълбоченост да бъде елиминирана… Аз мисля, че рано или късно този отказ от задълбоченост ще роди съпротива. Въпросът е, че тази съпротива трябва да бъде организирана, защото гласовете в пустиня са израз на безпомощност. А тя пък може да бъде пагубна.

– Какво ви предстои след русенската премиера на „Дванайста нощ“?
– Предстои ми постановка във Варна. Там в театъра ще направя „Едноокият цар“ на един млад каталунски автор, който не е известен у нас – Марк Креует.

– Вие сте от Варна, но досега не сте режисирал там?
– Да, това ще бъде първата ми режисьорска работа в града, в който съм роден. Надявам се публиката да оцени пиесата – това е съвременна политическа сатира, по която могат да се направят интересни паралели.

Прочетете цялата статия тук: https://utroruse.com/article/632233/#ixzz3ulVAjkNm

Kuca Pisaca, Trsic, Srbija

IMG_0766

Тршич  се намира в Западната част на Сърбия, в областта Мачва, близо до община Лозница. Това е родното място на езиковия реформатор Вук Караджич.  Селото е било унищожено по време на Сръбското възраждане от османските войски, а по-късно е възстановено като музей на Вук Караджич и сръбския език и писменост. Там се намира  и първата писателска резиденция в Сърбия, която се организира от Министерство на културата на Република Сърбия, където аз бях гост през месец август 2013 г. По повод стогодишнината от смъртта на Вук Караджич там е построен амфитеатър и се организира т.нар. „Вуков събор“ през месец септември. Още от първия „Вуков събор“ до ден днешен, това е събитие с характер на голяма национална светска среща, където винаги има представители от университетите, църквата, правителството, академията на науките, от кралството (когато Сърия е функционирала като кралство). Често се организират конференции по славянските езици на местни и чуждестранни университети.

ST837045

Винаги съм харесвал Сърбия и сръбския език и култура, но никога не бях прекарвал толкова плътно времето си до хора, които се занимават с опазването на сръбския език и неговото изучаване, никога не съм бил толкова близо до селския живот в Сърбия. Това също е едно от нещата, които ме затрудниха и забавиха в подрежането на моите впечатления. Селският живот в България винаги ми се е струвал безкрайно еднообразен, смазан от пост-тоталитарната организация, необработваеми и пустеещи земи, отчаяние. Нещо съвсем различно видях в Западна Сърбия. Села и малки градове, пълни с хора, земеделска техника, усмихнати лица. Но не това беше основното ми впечатление. Най-важното за мен беше, че имах възможността да общувам дълготрайно с хора, които не са част от някаква фестивална атмосфера или просто за ден-два (както беше в случаите на моите гостувания на фестивалите „Славия“ и „Кикинда шорт“).

ST837060

Поканата за кандидатстването получихо от г-н Младен Вескович от Министерство на Културата в Сърбия. И когато бях одобрен последователно се запознах с Даяна Джедович (първо онлайн) – директор на Музея за езика и писмеността в Тршич, с Люпка Йованович (отново първо онлайн), която трябваше да бъде мой преводач (но се оказа, че няма нужда), с Мирослав Терзич – историкът, който работи в музея и Ана Чугорович, която е етнограф и също работи в музея. Не на последно място искам да спомена нашият шофьор Неша (който ме достави няколко невероятни офроуд изживявания с една червена Застава) и моят домакин Педжа Мишич, който направи вечерите ми истиски празник. Неговият конак, който е само на 50-тина метра от родната къща на Вук Караджич, беше моят дом за тези две седмици.

ST837090 IMG_0856

ST837143

Пристигайки, в Белград от София, времето беше ужасно топло (за разлика от София) и Неша ме чакаше със своята червена застава. Настани ме на задната седалка и тръгнахме към Тршич. Пътят преминава през магистралата западно от Белград (към Загреб), а след това се отклонява към Шабац, покрай река Сава. Лозница и Тршич са почти на границата с Босна и Херцеговина (по-точно на границата с Република Сръпска). Наоколо има няколко чудесни манастира, които посетихме („Тронош“ и св. „Николай“) и страхотната крепост Соко град. Отидохме и до IMG_0749Крупань и Баня Ковиляча, където ST837148-1има много интересна бална зала от кралско време. Целият път до Соко град изминахме покрай дефилето на река Дрина, където се образува и естествено езеро (което този път беше пълно със змии). Общуването ми с Мирослав и Ана бяха много плодотворни, особено по отношение на разговорите ни за българската и сръбската история, за разликите и приликите между сръбския и българския език (без да съм специалист). Изключително много благодаря на Даяна Джедович за топлия прием и не по-малко на Педжа Мишич.

IMG_0634

IMG_0862

Истината е, че не успях много време да работя по своите неща, но имах възможността да се докосна от близо до историята на личността на Вук Караджич и  неговото дело за това сръбската книжовност да бъда на европейско ниво. Не малка заслуга затова имат неговите приятелства и връзки с Братя Грим, Гьоте и други немски и австрийски книжовници.

Както по-късно разбрах (по текстовете на Д.Райков), Вук Караджич е един от сръбските книжовници, които имат особено значение за Българското възраждане: „Винаги, когато се разглежда българско-сръбската взаимност от епохата на Възраждането, а още повече, когато се разкрива положителното сръбско влияние върху Българското възраждане, неминуемо се очертава голямата заслуга към българския народ на видния сръбски филолог, фолклорист, етнограф и историк Вук Стефанович Караджич (1787-1864). Защото именно Вук Караджич в известното си ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ САНКТПЕТЕРБУРГСКИТЕ СРАВНИТЕЛНИ РЕЧНИЦИ НА ВСИЧКИ ЕЗИЦИ И НАРЕЧИЯ С ОСОБЕНИ ПРИМЕРИ ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК, пръв, ясно и убедително, представя българския език пред европейската научна мисъл. С това той оповестява, че сред южните славяни живее и българският народ, народ със свой самостоятелен език и със своя многовековна история.“ (Д. Райков „Историческата съдба на македонските българи“, http://www.promacedonia.org/dr2/dr2_6.html).

Софийски литературен фестивал 12.12.2013

На първото издание на Софийски литературен фестивал ( http://www.literaryfest.org/1212-109510771090107410981088109010981082.html) 12.12.2012 от 16 до 18ч. ще четем заедно с Елена Алексиева, а модератор ще бъде Стефан Иванов . Заповядайте в мраморното фоайе на НДК.

http://www.literaryfest.org/10551077109010981088-104410771085109510771074.html

579165_1419370848292901_274116628_n