Интервю за „Едноокият цар“ за Владислав Христов | Бинар

Петър Денчев е от театралните режисьори, които не се страхуват да залагат на по-провокативни текстове. Това винаги крие рискове, но както се казва: “Който го е страх от мечки – да не ходи в гората“.

С Петър се познаваме от дълги години. Следя режисьорската му работа, харесва ми как се движи по ръба на социалните проблеми, неговата ангажираност със случващото се в заобикалящия ни свят. Когато Петър ми се обади и ми каза: “Ела да гледаш „Едноокият цар“, знаех вече, че има защо да ме кани. В препълнената зала на „Сфумато“, усещането беше, че всички ние сме част от действието, че сме на гости, а не сме публика. Обичам точно този тип човешки театър в който актьорите и публиката са в непосредствен контакт. По същия непосредствен начин на въпросите ми отговаря и режисьорът на спектакъла Петър Денчев.

Как избираш текстовете, към които да се насочиш като режисьор? С какво те привлече „Едноокият цар“?

Трябва темата на текста да ме вълнува лично. Или поне една от темите. Не е задължително на всяка цена да бъде социална или политическа, но със сигурност трябва авторът да ми е интересен. “Едноокият цар” ми хареса още при първи прочит, защото подхожда по неочакван начин към много от въпросите на днешния ден, през призмата на иронията, сатирата, черната комедия. Дори с риск да бъде публицистична, пиесата работи с кодовете на съвременността – с новите еснафи, с квази-авторитетите, и не на последно място – занимава се с това как политическите убеждения и социалната среда проникват по невидим начин в личните ни животи и са способни да разрушат нашата устойчивост (колкото и да не искаме да признаем, че сме крехки). Авторът Марк Креует много дълго е писал за телевизията, това е първата му театрална пиеса. Впрочем, той засне филм по нея и в момента е номиниран за наградите “Гоя” за дебютиращ режисьор.

Пиесата е с остро социално и политическо послание. Има ли място за политика в театъра, мислиш ли, че тази тема в българския театър е все още табу?

Разбира се, че има място. Българските театрали до голяма степен са възпитавани, че тези теми трябва да се коментират предпазливо, отдалеч, че изкуството обикновено “надживява” политическата реалност, докато всъщност повечето артистични дейности са политически по своя характер винаги, когато се занимават с въпросите на общото живеене. Може би има известни табута поради невъзможността да се прогледне отвъд плакатите, клишетата, отвъд разпространеното схващане за “смазването” на малкия човек от политиката. Повечето от хората наоколо малко или много са заразени от гледната точка “всички са маскари”, а същевременно благоговеят пред демонстрациите на сила и власт. Това е едно доста удобно “художествено обобщение”. А ние живеем в конкретен свят. Трябва да мислим конкретно. Мисля, че напоследък има доста опити в областта на това политиката да се обговаря от театъра, и то успешни.

……

Останалата част от интервюто можете да прочетете тук:

http://binar.bg/56372/ednookiyat-tsar/

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: