Интервю по повод „Едноокият цар“ с Виолета Тончева | Lovetheater.bg

DSC_8221_2

Вече сме ви срещали с Петър Денчев, а и той е достатъчно популярен в театралните среди у нас, затова ще пропуснем подробното му представяне. Само ще припомним, че е от Варна и на 25 февруари предстои първата му премиера в родния град. Постановката „Едноокият цар” от Марк Креует в Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна е част от програмата по повод 95-я рожден ден на театъра. По този повод режисьорът разказа за избора на спектакъл и особеностите в него:

Защо избрахте „Едноокият цар”?

Защото пиесата е написана много умно, а аз съм възпитан да мисля, че пиесата трябва да е по-умна от мен. Тя умело играе с различни политически и социални реалности и открива твърде интересни перспективи пред личните фабули на персонажите. Освен това отговаря на едно силно условие – да бъде много актуална по отношение на политическата и социална проблематика. Става дума за Западна Европа, колкото и условно да става това понятие. У нас няма изострена чувствителност към социалния и политически живот, тук нивото е различно.

Пиесата дава гласност на това как социалните и политически убеждения проникват в интимния семеен живот на героите, а двама от тях в крайна сметка се оказват не толкова праволинейни в своите убеждения, колкото си мислят и са разобличени като политически позьори. Това е много важен и съществен момент, защото ако едно убеждение не е интегрирано на лично ниво, то остава на нивото на абстрактните намерения.

Откъде идват различията с България?

В българското общество няма ясно изразени класи и социални слоеве, поради което политическите убеждения и социалните намерения са резултат от семейна среда, възпитание, дори на недостиг на информация и нещата остават размити и непоследователни.

Какво друго Ви накара да изберете този текст?

Пиесата впечатлява с още много други качества, като липсата на какъвто и да е театрален патос. Тя разобличава театралността като такава и разчита на живото отношение на перонажите/актьорите към случващото се. То трябва да бъде техният истински център и в тази посока насочваме нашите усилия. Допада ми фантасмагоричното отлепване от тази специална тема и то най вече, защото авторът кара героите да се огъват под натиска да проветрят своите разбирания, за да постигнат личните си цели.

Героите очевидно имат много за мислене…

Имат много за мислене, но нямат времето за това. Решенията трябва да се вземат бързо и светкавично, което налага опростяване на проблемите. Тяхното свеждане до утилитарни ползи и опростенчески подходи.

Как актьорите приемат режисьорския Ви прочит?

Дълго говорихме за това какви са героите, каква е логиката и гледната точка, от която изхождат и така стигнахме до същината – всеки един от героите е ограничен в своя светоглед. Всички те се определят от принципа – това, което съм си намислил, че съм, е равно на това, което съм. Поради нестабилната идентичност на съвременния човек, той я утвърждава твърде силно, търси своята публика за това. Намисля си някакви неща за себе си, които, ако не успее да интегрира в личността си, влизат в остро противоречие с определени аспекти на социалния живот – той става неприемлив от някои гледни точки. Всъщност това е основният проблем на съвременния човек, той поддържа двойствена самоличност – една виртуална и една реална. Така и в света на модерните комуникации една протестна акция съдържа момент както на демократичност, така и на театралност, съдържа в себе си “представена действителност”, заприличва донякъде на хепънинг и затова е проблемно да различиш сдвояването между тези две идентичности. Отправна точка на конкретната история е семейна вечеря у полицая Давид, чиято съпруга е поканила на гости приятелката си от младостта с нейния съпруг. Той е загубил едното си око по време на протест, а виновник за инцидента се оказва домакинът… Съдбоносна среща, която преобръща гледните точки и самите герои.

 

Как бихте определили жанра на пиесата?

Пиесата стартира в един непознат за България жанр – Observational comedy, комедия на наблюдението. Жанрът води началото си от комедийните stand up актьори, които избират банална или несъществена тема, върху която да концентрират вниманието си и върху която да реализират обобщения. Марк Креует прави точно това. Той избира едни страничен и неглобален проблем, една травма с извадено око, по-скоро частен случай, за да конфронтира своите персонажи и да ги вкара в лабиринт от действия, в който те са длъжни да отстъпят от своите убеждения или поне да се огънат. Оттам нататък жанрът се отклонява от политическата сатира и стига до черна комедия.

Аз много се радвам, че у нас вече е възможно да се говори за тези проблеми и то по директен начин. Защото пиесата не съдържа нито грам метафоричност, тя е един абсолютно реалистичен сюжет, който изисква откровено говорене, без каквато и да било знаковост, крайно реалистично и натурално.

Протестът като грешка на системата или на индивида – това ли е провокацията на „Едноокият цар”?

Протестната култура на запад има дълга традиция – като тръгнем от 60-те години с протестите в Париж и Пражката пролет, протестите срещу Франко в Испания и т.н. Политическата чувствителност е изострена още от трите следвоенни десетилетия, така че радикализмът в Западна Европа има силна традиция, докато у нас това е непознато явление. Ние сме живели в строй, който не позволяваше протест срещу системата.

Но и днес протестът у нас не се състоява истински. Да вземем отношението на държавата към изкуството. Основна грешка е, че изкуството се възприема не като територия на свободата, а като територия на принудата. Това, което стагнира системата, е страхът и срамът от грешки, а изкуството е територия, в която трябва да грешиш, за да израстваш. И когато една система започне да величае себе си, произвеждайки само приходи, това означава минимализиране на грешките. Оттам територията на експеримента и на новторството остава някъде в неизвестното. Това е твърде отчайващо, защото никой не е тръгнал в тази професия с идеята да продуцира клишета и да върви в коловози. Изкуството трябва да разширява хоризонти, да прави хората по-добри, а не да ги поставя в невъзможност да избират.

Постановъчен екип:

Превод: Нева Мичева
Художник: Теодора Лазарова
Композитор: Христо Намлиев
Мултимедия: Елена Шопова
Фотография: Тони Перец
Участват: Симеон Лютаков; Милена Кънева; Биляна Стоева; Пламен Димитров; Николай Божков

Автор: Виолета Тончева

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s