За културата на протеста…

http://www.public-republic.com/magazine/2013/06/108698.php#more-108698

Жасмина Тачева разговаря с театралния режисьор и писател Петър Денчев

Здравей, какво те накара от театъра да излизаш на улицата през последната седмица?

На улицата ме изкара едно особено усещане, че мога да изляза от вътрешната си емиграция, която се беше превърнала в моя начин на оцеляване. Сега в този момент мога да изляза от нея, за да демонстрирам, че не искам да участвам в тази система, която е обхванала всички сфери на обществото.

Ние живеем в нещо като фасадна демокрация с много нисък праг на очакванията, където потенции не съществуват. Това ражда морално уродство и двойни стандарти в целия обществен живот. Част от хората усетиха, че е дошъл моментът тази система да бъде лишена от легитимност. Всичко онова, което хората и коментаторите споделят е, че това бунт/протест за ценности.

И това е вярно. Ако до този момент спсяването ставаше поединично или на малки групи, сега моментът наистина е моментът на “споделената идентичност”. Ако всички ние споделяме тази идентичност и я заявяваме чрез протеста, това е начинът да се делигитимира това гражданско и политическо поведение, което ни компрометира като общество и толкова дълго време ни разпада на кланове, клики и кръгове.

 

Какво виждаш, чуваш и усещаш, когато се присъединиш към хилядите хора по улиците?

Усещането е повече от приятно, защото за първи път през съзнателния ми живот, този протест ме приобщава. Аз се припознавам. Досега винаги съм бил мнителен по отношение на общественото недоволство поради причината по-горе – подозирал съм, че има нещо безкрайно сгрешено в кланове, кликите, кръговете и разделението.

Подозирал съм, че има ценностна, морална криза, която трябва да бъде артикулирана. Досега винаги ми е било трудно да се припозная и приобщя към актуално българското, но този протест ме кара да се чувствам възможен в тези условия и се надявам това да продължи и аз ще участвам. В противен случай със сигурност би се задълбочило усещането, че живея в чужда страна.

“Зная кой съм благодарение на гласа си.” – се казва в романа ти експеримент “Тихото слънце”. Чий глас трябва да слушат протестиращите според теб?

Според мен протестиращите имат достатъчно силен глас, който трябва да произведе ефект. Мисля, че те трябва да бъдат определящият фактор, онзи който задава правилата на играта от тук нататък. Мисля, че българската политическа класа днес живее с огромни илюзии.

Защо спряхме да мълчим?

Защото това, което се случва падна под критичния минимум на очакванията. Въпреки, че те тук до скоро бяха отвратително ниски, някои неща консолидираха част от обществото да излезе от вътрешната си емиграция и да направи решителен ход към споделяне на обща идентичност. Надявам се, че това ще доведе и до нови общи правила.

Метафората за гласа, който продължава и след край на тялото, напомня на последиците от минали действия, които не заглъхват дълго след случването. Това стана особено ясно напоследък, когато грешките на управлението една по една заизлизаха наяве. Има ли начин да се изкупят греховете от миналото?

Сигурно има начини грешките да бъдат поправяни, както и греховете опрощавани, но това е нещо, което се случва първо в човека. Не мисля, че тук става дума за грешки, които трябва да се изкупуват или пък за покаяния.

Ние се намираме в ужасяващ морален колапс, в който всички сме и жертви и палачи. Това, което се случва на протестите – споделянето на обща идентичност и вървенето в единна посока е може би най-добро принципно ново, което се случва.

Каква според теб е ролята на културата и творците в протестите?

Някак си се надявам да е априори ясно, че изживяваме един от най-кризисните периоди и може би е възможно ние да престанем да съществуваме като нация, като държавност и участието на всички е еднакво важна. Поне аз така го чувствам.

Мисля, че културата е един от белезите на този протест – той има собствен език, който се формира, има собствено лице и атмосфера. Той е изключително творчески и изобретателен в дискредитирането на популилзма, който струи от управляващите и също така е много съвременен.

Посланията, лозунгите, слоганите, хаштаговете, които се генерират са изключително находчиви. Искам този дух да се запази и да се превърне в идентичност, да се пренесе в активна работа.

Намира ли българското изкуство начини да отговори чрез похватите и начините си на изразяване на всеобщото недоволство?

Не мога да говоря за цялото българско изкуство, по-скоро в частност за театъра и литературата. Струва ми се, че в тези две области има рядък фокус върху наистина актуални и адекватни проблеми (да кажем четири-пет заглавия на сезон за цялата страна), защото първо съществува проблем със споделената идентичност – той като че ли може да се разреши, може да бъде създадена.

От друга страна в българския театър почти няма място, където един начинаещ режисьор би могъл да работи така, както поиска. Сега театърът не е фактор на неспокойство, а е по-скоро еснафско забавление.

Това не е било винаги по този начин – проблемът е отново в порочността и безийдеността на управлението. Българските театри в по-голямата си част са конструкт на едно отминало време, когато те са били управлявани идеологически бюрократично и художествено нецелесъобразно.

Някак си в този нереалистичен свят преди 89-та година не е било възможно да съществува истинска художествена криза. И до голяма степен, може би по-голямата част от хората, които се занимават с театър, и познавам лично са обхванати от криза на смисъла, защото театърът се управлява демотивиращо.

Който упорито се занимава с изкуство в България обикновено е маргинализиран. Огромна част от спектаклите в театрите са с крайно ниска художествена стойност, защото поставянето на високи изисквания означава приоритетно съсредоточаване на ресурси, готовност за художествен риск.

Трудът, усилията и средствата в театъра се разпиляват в изключително непродуктивна посока (и то най-вече трудът и усилията на актьорите). Това води до демотивиране на правещите театър и постига антиестетически ефект, като възпитава публиката в лош вкус.

Да, залите са пълни, но това е проклятието на днешния ден. Изпитвам уважение към театралните директори, които се борят със сивотата на пълния салон и поемат рискове да продуцират рискови представления.

Изобщо липсва каквато и да е адекватна културна политика, която може да породи критичните мнения или пък да подкрепи всъобщото недоволство. Много е трудно за един начинаещ режисьор в такива условия да търси свой собствен език, когато дори не съществува ниво на посредственост. Не съществува координатна система, поради факта че двойните стандарти се прилагат както в театъра, така и в литературата.

Върху какво работиш в момента?

В момента довършвам една магистърска теза и правя сценичен вариант на “Ромео и Жулиета”.

По ъглите на историите, които разказваш чрез книгите си, а понякога и в самия им център, се прокрадват неизбежните лица на екзистенциалната самота и страха. Хората по площадите се чувстват изоставени от държавата, но пък не са сами в негодуванието си. Това не е ли повод за надежда?

Да, аз самият се чувствам щастлив и обнадежден от възможността да се чувствам потенциално “възможен” в това общество. Днес аз мисля, че е трябва да се работи за постигането на споделената идентичност. Чувствам се щастливи съм готов да помагам.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: