„Шепот и викове“ във в.“Преса“

В брой 160, от събота, 16 юни 2012 можете да намерите моя разказ „Шепот и викове“.

Публикувам го и тук. Приятно четене.

 

 

Шепот и викове

Първият път, когато бяхме заедно в леглото, тя лежеше отпусната. Погледът й беше забит някъде в тавана и аз се опитвах непрестанно да уловя посоката. Опитвах се да уловя и какво гледа, но не успявах. Не исках да я питам, защото тя нямаше да ми отговори. Беше завита до корема, а малките й гърди стърчаха и сочеха в същата посока като очите й – към тавана. Надолу беше завита, само пръстите на краката й се подаваха.

Лежах на десетина сантиметра от нея. Моята глава беше успоредно с нейната, когато ми се стори че чувам лека въздишка или тихо стенание. Чувах нещо като глас, който сякаш тихо редеше дума след дума, които се свързваха в нещо подобно на малка песен. Очите й бяха затворени. Вече ги беше затворила, а устните се притискаха една в друга.

Харесвах тези устни, харесваше ми да ги целувам, да ги наблюдавам как се опъват, разтеглят се, после придобиват блясък, защото кожата й отразяваше светлината. Устните й се усмихваха.

Преди говорех. Засипвах всичко с думи, защото мислех че е нужно. Мислех си, че е възможно тя с тялото си да усети вибрациите на думите ми; мислех си, че те могат вътре в топлото и меко пространство на тялото й да се раждат отново. После, започнах да мисля, че тя се преструва: заради вниманието, съжалението и ласките, които получаваше. Една жена, която не говори изглежда по-привлекателна, мъжът винаги ще се чувства до нея непълноценен, все едно длъжен да я накара да проговори. Привличаше ме принудителното мълчание.

Когато тя се размърда, непознатият глас изчезна. Потърсих с поглед очите й, но тя беше застанала с гръб към мен и бъркаше в чантата си. От нея извади малка бутилка с ацетон, напои парче памук и го поднесе под носа си. В първия момент не разбрах, че става дума за ацетон. Бутилката беше сива, с метален цвят; беше толкова малка, че се побираше в дамската й чанта.

Написах на един лист: „Какво правиш?“

Тя стисна памука, ацетонът покапа по мастилото и то се размаза. Онова, което бях написал се разтече и изчезна. Усмихваше се ехидно и стоеше изправена, докато ацетонът се изпари. Бузите й изглеждаха необичайно свежи. Когато ацетонът вече беше напълно изпарен, тя написа: „Успокоявам се.“ След всеки акт, тя повтаряше своя малък ритуал с ацетона, защото това беше начинът й да се отърве от миризмата ми, която се застоява в ноздрите й. След всеки акт аз чувах стенанията или въздишките, после тя се успокояваше, защото мразеше миризмата ми.

Аз полагах невероятни усилия, за да бъда чист. Ставах непоносим към собствената си миризма, заспивах всяка вечер с нос, почти заровен в плътта й: толкова ми харесваше как мирише тя толкова мразех започвах. После тя започна да излиза всяка петък вечер: пред огледалото оставаха по две или три парчета памука, с които обезвреждаше обонянието си. Така разбирах, че се среща с друг мъж. В пепелника все тлееше някой недоизгасен фас.

Първите няколко пъти изгарях парченцата памук, внимателно изгасях фаса и го хвърлях в тоалетната чиния, заедно с овъглените памуци. После започнах да ги събирам в една стара дървена кутия за бижута. Някога цветът й е бил зелен. Сега вече не е.

Една сутрин намерих празния гардероб. Нарочно не отварях плика, който беше оставила до кутията. Напоявах всяка вечер три памучета с ацетон и ги душех, докато лигавицата на носа ми станеше нечувствителна към всякакви миризми. Тогава изпушвах една от онези английски цигари. В началото ги пушех с голямо удоволствие. После започна да ми омръзва.

Цялата спалня вече миришеше на ацетон. Сутрин слагах по три капки под носа си, за да нося тази миризма през деня. Капвах по три капки на възглавницата. И тишината този път се настани у мен. И пак напълно естествено. Вече не можех да се срещам и да спя с жени, които говорят и чуват. Липсваше ми онова плътно мълчание, липсата на въздишка и тишината, при която не можех да чувам дори себе си.

Докато една сутрин гласът не проговори отново. Не, не бях в леглото си, нито в стаята, където лежахме с нея. Съвсем случайно се разминах с нея по улицата, без да я позная. Гласът проговори тихо, напевно, нечленоразделно и аз се заслушах. После се обърнах – видях променения силует и ръката, която придържаше корема.

Някой вътре шепнеше.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: