Интервю за „Словеса“ 13.08.2011 г.

Едно интервю за „Словеса“ по повод „Истории в минало време“ (ИК „Жанет 45“), фестивалът в „Кикинда“ (Сърбия) и последното ми представление „Жената от миналото“ (ДТ „Константин Величков“ Пазарджик). 13.08.2011г.

Интервюто. 

Писателят и режисьор Петър Денчев: “В българския литературен живот липсва артистичност, в българския театрален живот – интелектуалност.”

13 август 2011 |

Разговаряме с младия писател и театрален режисьор Петър Денчев за „Истории в минало време“ (издание на ИК „Жанет 45″) – последната му книга, която събира разкази писани последните шест години.
За автора: Петър Денчев е роден на 08.08.1986г. в град Варна. Завършил е IV Езикова гимназия „Фредерик Жолио Кюри“. През 2010 г. завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където е работил по текстове на Гогол, Молиер, Ведекинд, Жьоне, В.Хауф, Брукнер. Неговият разказ „Малакоф, искам да остарея” е един от двата наградени на конкурса „Екстаз” на сп. „Алтера“ (2006). Има номинации и награди от различни поетични конкурси. Получава втора награда на Националния младежки поетичен конкурс „Веселин Ханчев” (Стара Загора, 2006). С романа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели конкурса за Нов български роман „Развитие” за 2007 г, а след това и поощрителната награда на Райфайзен банк на конкурса Южна пролет 2008. Неговите учебни представления „Смъртта и Дяволът“, „Схватки“ и „Слугините“ са участвали на различни театрални фестивали в Сърбия, България и Косово. „Жената от миналото“ по Роланд Шимелпфениг (ДКТ „К.Величков“ Пазарджик) е неговият дебют на професионалната сцена.

Новата ти книга се нарича „Разкази в минало време”, а последната пиеса, която постави на сцената на Пазарджишкия театър, носи името „Жената от миналото” – има ли някаква тенденция в интересите ти, свързана с миналото, или е по-скоро съвпадение?
– Не, просто така се получи, не е преднамерено избрано, по-скоро сега е моментът, в който настоящето ме интересува като функция на миналото. Но няма концептуален избор в заглавията. Мисля, че всичко това, което сме ние сега – това е нашето минало и мисля, че това е една много подходяща оптика да гледаме себе си. В този смисъл тези разкази и представлението не разглеждат миналото като сбор от случки, а обратното – като много силен фактор за управление и манипулиране на настоящето. В крайна сметка, аз съм убеден, че в един определен момент от развитието на личността миналото започва да играе много важна роля.
По-скоро сега ме интересува начинът, по който хората артикулират себе си, което също е свързано с измислянето на себе си. По някакъв начин хората много силно – понякога умишлено, понякога случайно – създават дискурс на мисленето за себе си пред останалите, и това е нещото, което много силно ме вълнува в момента.

Как се роди самата книга, колко време са писани разказите и замислена ли беше като цялостна концепция?
– Не, разказите са писани в рамките на шест години за различни издания – „Алтера”, „Капитал лайт”, „ЛИК” и т.н. В един момент реших да ги обединя в книга и тогава открих, че особена нишка свързва тези разкази, по някакъв начин са обединени от тази нишка на миналото, като пространство, в което са заключени въпроси и отговори, страхове… За голяма част от персонажите миналото е ключ към живота им сега. Другото, което също по много особен начин свързва разказите, е, че до голяма степен персонажите в тях не мислят за себе си като хора, а по-скоро се артикулират като персонажи – не могат да превъзмогнат своята фикционалност, чисто текстуално. Дори отношенията между мъжете и жените изпитват невъзможност да надхвърлят предела на осъществяването на персонажа.

Изкушава ли те темата да я развиеш в драматургичен текст в бъдеще?
– Мисля за това, но е въпрос и на време, и на желание. Не съм решил просто да седна и да напиша определена пиеса. Може би този тип текстове – писането на драматургия – до този момент не ме е провокирал достатъчно, по-скоро ме е интересувало изживяването на драматургията, отколкото нейното интерпретиране, откриването на нейната същност, строенето на изследването на живи взаимоотношения, структурни проблеми при изграждането на едно театрално представление. В един момент може би ще се обърна и в такава посока, това е въпрос на… не знам, на случайност, на време, на желание, не мога да определя на какво, в крайна сметка аз мисля, че в режисурата, т.е. в театралната режисура поне, може би и в кино режисурата, че човек се принуждава да бъде двойно писател – веднъж реставриращ, реконструиращ едно написано вече слово, и втори път пишещ собствения си личен разказ, спрямо своята интерпретация.

Написването и издаването на една книга, всеизвестно е, са два съвсем различни процеса – как избра издателството, което да е публикува („Жанет 45”) и какви са впечатленията ти от работата с тях?
– Моето участие беше максимално, както се казва, аз по някакъв начин се чувствах свързан с ръкописа, но по – любопитен начинът на участието ми т.е. технологично – изпратих го на редактора, Борис Минков, той ми го върна с препоръка и рецензия, аз го изпратих в издателството, той беше даден за втора рецензия, след това ми се обадиха много щастливи от положителните отзиви. В крайна сметка книгата е факт.
Разбира се, че авторът трябва да се грижи книгата му да достигне до читателите, защото все пак в това е смисълът на този труд, като изключим всички нарцистични прояви на тази дейност, на писането изобщо. Диалогът, ответната реакция са сред най-ценните неща. Да се продават истории за мене не е най-елементарната и най-разпространената работа и в крайна сметка издателствата биха били много по-полезни, ако се грижат по някакъв начин за авторите си и тяхното добро представяне, както правят например „Жанет 45”, но от друга страна самите автори би трябвало да бъдат някак си разбулени и да разчупят всички онези мистификации, които се въртят около един автор. Съществува едно особено усещане, че книгата и текстът говорят сами за себе си, но вероятно по някакъв начин авторът е нужен като лице на своето творчество, диалогът по-нататък би трябвало да започне след прочитането на книгата.

В този смисъл смяташ ли, че има достатъчно механизми и възможности за обратна връзка, за дискусия при съвременния литературен пазар в България?
– Аз все си мисля, че или имам късмет, или по някакъв начин попадам в ситуации, където се намират читатели, които дават обратна връзка, коментират, независимо по какъв начин. Това не е малко, но от друга страна има един много особен проблем, който със сигурност не обхваща само литературната публика в България, и той е въпросът с вкусовете. До голяма степен става така, че читателите обикновено търсят литература, която да възпроизведе самите тях – това е мое наблюдение и може да бъде оспорено, не твърдя, че е закон. Но на мен много би ми се искало и би ми било по-любопитно да се срещам с читатели, които желаят да бъдат провокирани, и то по артистичен начин, на интелектуално ниво. Все пак аз се занимавам с теми, които ми се струват доста непосредствени – „Кои сме ние днес, в днешният ден?“ и „По какъв начин мислим за себе си?“ Дори на чисто психологическо ниво, дори да не говорим вече само за литературата. Много ми се иска да ми задават повече въпроси, да се опитват да вникнат в логиката на написаното.
Съществува едно такова нещо, че голяма част от съвременната българска литература се опитва да обговаря действителността, без да даде своя гледна точка за тази действителност. Все пак действителността е нещо субективно и някак си се получава, че живеем в един нелюбопитен мейнстрийм, леко сив.

Ти самият чувстваш ли се част от тази обобщена „съвременна българска литература”?
– Не, говоря за заглавия, които са ми попадали в близките 10-12 години, иначе не се чувствам по никакъв начин обвързан. Между другото това е много странно, поне за мен самия, не се чувствам обвързан нито с пишещо общество, нито с театралната гилдия по някакъв начин. Тоест моята позиция или позиционирането ми е междинно в някакъв смисъл. Това ми дава много добро положение за мен самия – мога да наблюдавам процесите с една добра доза отчуждение, което ме предпазва от излишни емоции. И мисля, че така мога да се чувствам независим.

Търсено ли е или така се е случило?
– Може би така се е случило, от друга страна е много приятно, защото мненията в България са твърде консервативни за това какъв трябва да бъде човек и по какъв начин да бъде професионално артикулиран. В този смисъл позицията на писател-режисьор/режисьор-писател е много стряскаща и странна за някои хора, те си казват: „Чакай сега, значи на него не му стига това, не му стига онова…” В това няма нищо шизофренно или странно, напротив, това са доста често срещани и световни практики. Мисля, че е особено важно човек да може да следва творческите си намерения и желания и няма нищо лошо те да надхвърлят една практика в изкуството, един жанр и т.н.
Надявам се, че в бъдеще това няма да бъде толкова рядко срещано. Тази ми позиция – тя дори не е разкрачена, а някак си представлява собствен коловоз, в който мога да си позволя да наблюдавам процесите и отляво, и отдясно – и от двете страни. Не съм доволен от процесите, наистина много бих искал да мога да артикулирам по някакъв начин себе си в пространството, без да бъда част от някаква посока на мислене, задължителна за пишещия човек или за човека, който прави театър, за режисьора. И мисля, че горе-долу успявам.
Става трудно, тогава когато новите форми и взаимоотношения в една общност се изживяват винаги като „принципно ново“, тогава се губи връзка с действителността. В нашето общество много често това се случва и това е признак, че то е травмирано – непрестанно някой се идеализира, а друг се демонизира. Така се случва и с идеите, и с движенията. Това в никакъв случай не е добре. Мисля, че е време да травмите да се лекуват и диалозите да се случват.

Говорейки за българската литература изобщо, има ли нещо – тенденция или конкретно събитие, което ти е направило силно впечатление или заинтригувало по някакъв начин, особено нещо положително?
– Струва ми се, че положителното, което може се отбележи, е увеличаването на броя на българската литературна продукция. Що се отнася до нейното качество или търсене, не мога да говоря конкретно, защото не следя до голяма степен заглавията които излизат, а по-скоро неща, които случайно ми попадат или по някакъв начин влизам в досег с тези произведения. Имам навика да чета неща, които събудят любопитството ми, не си поставям задачата да следя всичко, което излиза.
Издателствата започнаха да търсят български автори, което е и добре, и зле. Размити са границите на това кое може да бъде литература и кое – не, няма тясно разграничение, което е и добре, и зле. В този смисъл по-лошата тенденция е липсата на оперативна критика в литературата, както и в театъра, която да бъде активна, говореща, действаща, отколкото самото правене на литература. Малко или много, за да съществува театрален или литературен живот, трябва да има инфраструктура, и не става дума за това да има сцени, актьори, писатели, издателства и печатници; става дума за това че трябва да има списания, форуми, кафенета и т.н. където да се събират хората, които се интересуват от това. Липсва среда на за онова, което е написано, няма пространство, където то да заживее в истинския смисъл на думата. Това са двете тенденции, които са едновременно и добри, и лоши, според мен. Но в крайна сметка аз съм един от пишещите хора и не мога да имам обзорно виждане. Онова, което не ми харесва в българския литературен живот, е липсата на артистичност, а онова, което не ми харесва в българския театрален живот, е липса на интелектуалност.

А в българския литературен живот интелектуалност има ли?
– По-скоро да, но тя е по-скоро някакъв кабинетен тип интелектуалност. Не успява да ме очарова.

Освен интелектуалност и артистичност, смяташ ли, че творецът трябва да притежава и гражданска позиция, да изразява мнението си към процесите, случващи се в обществото тук и сега?
– Не твърдя, че е задължително. Липсата на гражданска позиция също е някакъв вид позиция. Това зависи по какъв начин човек мисли за себе си. Но да, ако трябва да говорим за конкретна ситуация в България, при почти пустия пейзаж от граждански позиции, той дори е лунен, пълен с кратери, където потъва всичко, нуждата от позиции е доста нужна. В този смисъл винаги бих искал да чувам различни позиции, и то от артисти. Радвам се на позициите.

Готвиш ли следваща книга?
– В момента работя по един нов роман. На редактора Борис Минков вече бях пратил един груб вариант. Сега продължавам да работя. И се надявам, че в първата половина на следващата година вече ще бъде по книжарниците.

Смяташ ли, че има предпочитание за издаване на разкази за сметка на романи от български автори?
– Според мен издателската гледна точка, чисто технологично, е насочена към големите романи просто защото големите истории се продават по-лесно, човек си купува едно дълго пътешествие нанякъде. А що се отнася до българския разказ, не мисля, че е бил пренебрегван някога, българската традиция в разказа всъщност е изключително силна, имаме много по-добри къси разказвачи, отколкото романисти. В този смисъл търсенето на големи текстове може би е добър знак, защото появата на големи текстове за мен означава търсене на голяма история, на обобщаваща, изучваща някакви знаци, смисли. Все пак разказът е нещо фрагментарно, а романът предполага в себе си експонация на някакъв свят. Аз лично подкрепям тази тенденция, струва ми се, че този стремеж на издателите никак няма да бъде безплоден. Появиха се български романи на писатели, които се четат, хората ги харесват, купуват ги, коментират ги, което може би ще възроди известна култура на четене, на търсене на историята, на автентичното изживяване на историята.
Говорейки преди малко за българската литература, онова, което много често срещам, са тезисни разкази, тезисно разказване. Това, което аз страшно много харесвам като начин на писане, което може би по някакъв начин се опитвам да експлоатирам, е телесното писане, което разказва за човека през съществената част на неговото битие, нали тялото е част от онова, с което всъщност възприемаме света. Онази болезненост на тялото.

До каква степен икономическите условия определят тенденциите в търсенето и издаването на български автори и стимула за самите автори да пишат?
– Аз вярвам, че все повече е нужно да има издателства като „Жанет 45”, които смятат че определени книги са важни и трябва да бъдат издадени. Влиянието на една книга обикновено не се определя от нейните продажби, а има една особена тенденция… Дори в театъра, се случва така, има представления, играни по веднъж – два пъти, но определили цяла една посока на критическо мислене – такъв е примерът с Гео Милев като режисьор. Цяла една посока на изследване, появата на експресионистичният театър в България и езика на тялото са прокарани от Гео Милев като режисьор, а той, не знам дали не ме лъже паметта, има само две реализирани постановки в България и един нереализиран проект.
Важно е събуждането и възпитанието на аудиторията, а дали един писател ще бъде осигурен или не – в крайна сметка всеки един навсякъде по света е наясно, че това е труден занаят, в който късметът и шансът играят много голяма роля. Това не бива да се пренебрегва и не бива човек да се оставя на бляновете си за непосредствен успех. А пък и впрягането на усилия в извършването на такива дейности – трудови, за прехранване, въобще не са безполезни за един артист, защото това все пак е жив материал.

Наскоро се завърна от фестивала на краткия разказ в Кикинда, Сърбия – разкажи ми за преживяването, какво представлява един фестивал на разказа?
Това е фестивал, който се провежда за шести път, едновременно в Кикинда и в Белград. Тази година бяхме 25 автори от 19 страни, като държавата – специален гост беше Уелс. Специалното при този фестивал е, че той вижда разказа като източник на определен вид „перформативност“ и да разкажеш своята история всъщност е и условие за театрален акт. Това съчетаваше интересите ми към театъра и писането едновременно и беше изключително интересно преживяване. Още повече, че сред гостите имаше и професионални „разказвачи“, като Ерик Готие от Канада, който често разказва историите си в някой бар в Монреал.
В две вечери всеки един от нас трябваше всички да разкажем историите си. Докато си на сцената, зад теб текат преводи на разказа, който четеш/разказваш/изиграваш на сръбски и английски. Всяка вечер след фестивалното представление, имаше сръбски рок банди и много бира. След Кикинда, двете вечери се повтарят в Белград.
Самият фестивал вече е емблематичен за Кикинда, хората го очакват и с огромна любов всяка от двете вечери слушаха историите ни

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s