Интервю за www.why42.info

Режисьорът Петър Денчев: В България цели поколения са изгубени за театъра

Петър Денчев е роден през 1986 г. във Варна. Завършил е Френската гимназия „Фредерик Жолио-Кюри” и режисура в НАТФИЗ в класа на проф. Здравко Митков. Пише поезия и проза. Романът му „Тъй както мъж целува жена, която обича“ е един от двата наградени в конкурса за нов български роман „Развитие“ през 2007 г. Режисьор е на спектаклите „Смъртта и Дяволът” от Франк Ведекинд (Младежки театър),  „Схватки” от Катрин Нейз (Учебен драматичен театър НАТФИЗ) и „Слугините” по Жан Жьоне, с който се дипломира тази година.

– Защо реши да се дипломираш с пиесата „Слугините”?

– Отдавна се интересувам от темата за бунта и революцията, всъщност, за тяхното неосъществяване, защото на практика един бунт или революция не довеждат до ново начало, а пренареждат вече съществуваща система. Бунтът или революцията винаги пренареждат дъното и върховете на йерархията. Те много често са взаимозаменяеми, винаги има отхвърлени и йерархично облагодетелствани. Един бунт или революция няма как да изчисти тази система на йерархично облагодетелствани или потиснати, защото човешката природа има нужда да се подрежда в координатна система, в която има и отхвърлени. Хората на ръба винаги са толкова отблъснати, колкото и желани, защото без тях няма как да се утвърждава обратното.

– Това ли е твоят режисьорски прочит?

– Да, това ме интересуваше най-много. Пиесата „Слугините” съдържа в себе си много интересна огледално-рефлексна игра, въображаем бунт, който се осъществява в игра между двете слугини. Взаимоотношенията „господар/слуга” взаимно се потискат, докато се стигне до желания революционен жест – изплюването в лицето на господаря и неговото убийство.

Пиесата „Слугините” няма пряка тематична връзка с другите заглавия, които съм поставял. „Смъртта и Дяволът” разказва история за една защитничка на женските права, която в търсене на своята прислужница-проститутка среща нейния сводник, който разбива представите й за любовта и брака и тя решава да застане на обратната позиция – да се омъжи за него. Чрез този сюжет се развива темата за цената на невинността, на човешкия живот. В „Схватки” се занимавах с друга тема – за смъртта като катализатор на кризите в човека. Там се разказва за две сестри и умиращата им майка, която казва отдавна неизречени истини за тях.

Всъщност общото между трите пиеси е, че мен винаги ме занимават самотни хора. Слугините са винаги сами в своя въображаем бунт; госпожицата, която търси своята прислужница и компенсира с присъствието си в публични домове най-различни неща, които й липсват в нейния личен живот, е изначално самотна. Тяхната самотност оголва емоционалността им и ги кара да бъдат неимоверно жестоки.

– Темата за самотността има ли връзка и с твоето собствено литературно творчество?

– Да, има.

– Защо реши да се посветиш на театър?

– Когато се занимаваш с театър, мислиш за конструкцията на историята. В театъра работиш с живи хора на сцената и трябва да им внушиш много неща за чужди хора. Щастливо съвпадение е актьор да попадне на роля, която е близка до него. В театъра трябва да създаваш отново историята, която вече е написан. Има нещо много полезно в това да учиш театър и да се занимаваш с писане, защото обръщаш внимание на детайлите в писането, вникваш в ситуацията, започваш да я създаваш. В съвременната българска литература липсват имена, които владеят писателския занаят, разказвачи на истории. До голяма степен съвременната българска литература е философско-есеистично-тезисна. Така е и с писането на пиеси  в България – те са много умозрителни, а не театрални.

– Значи може би търсиш баланса – театърът и литературата са ти необходими по еднакъв начин?

– Да. Писането е самотно занимание, а в театъра можеш много да почерпиш от другите хора. Освен трудностите, които създава колективната работа, той е нещо много полезно. В началото на работата винаги си поставям задачата да внуша биографията на персонажа и актьорът сам да създаде версия за случването на нещата, разбира се, в синхрон с мен като режисьор.

– Можеш ли да прогнозираш съдбата на спектакъла „Слугините”?

– След фестивала „Варненско лято” той ще се играе есента на фестивала „Панаир на младите” в Младежкия театър. След това съдбата му е неясна. Не мисля, че ще се играе по други сцени, защото никой няма желание да кани външни хора, да плаща авторски права и т. н. Най-вероятно ще загине.

– Това не звучи обнадеждаващо от устата на човек, който тепърва навлиза на професионалната сцена. Така стигнахме и до въпроса за кризата в театъра…

– Тя не е случайна. Става така, че така наречените интелектуалци, артисти, всички, които се занимават по някакъв начин със създаването на образователни и духовни ценности, все повече се оказват нежелани от българското общество. Целенасочено се внушава, че ние живеем на гърба на работещите хора, които създават брутния вътрешен продукт, а на нас някак си даром ни се дава, за да работим за себе си, за собствено удоволствие. Проблемът не е единствено в театъра. Той ще се задълбочава все повече във всички сфери. Системата на средното образование продуцира необразовани, некомпетентни хора, без ценности…

– Да, но това са твоите бъдещи зрители.

– Те са и бъдещи гласоподаватели. Българското общество е много близко до фолклорното и то избира тези, които приличат на него, които са му симпатични. Когато настоящото правителство беше сформирано, аз казах на някои хора: „Да ви е честито мъжкарчето”, защото принципът на избиране бе такъв. Той винаги е на основата на отрицание на нещо предишно. Не казвам, че отрицанието е лоша практика, но не съществува нито приемственост, нито рационален избор за това какво се прави. Популисткото говорене е много силно застъпено у нас и не виждам реален шанс това да се промени. Няма реална представа за това, че театърът, киното, книгоиздаването в икономически план могат да вършат полезна работа за обществото. Както каза Явор Гърдев в едно интервю, социални центрове започват да стават бензиностанциите, хората се събират там. Театърът всъщност би трябвало да бъде силен фактор хората да се задържат на едно място. Създаването на атмосфера за живеене на едно общо място зависи именно от такъв тип обществен живот, защото ако в един град няма театър, той спира да прилича на град. Театърът е място са срещи, за обмяна на идеи, на мнения, противоречия… Мога да дам следния пример: eдин човек в Белград ми каза: „Знам, че Белград не е най-доброто място за живеене и че мога да получавам много повече пари другаде, но тук има световен театрален фестивал и аз мога да гледам световен театър, а това ми харесва. Мога да гледам и концерт на Rolling Stones и на други световни групи и това ми харесва”. Подобни събития са силен икономически фактор хората да се задържат на едно място, което може да не е финансово адекватно на усилията, които полагат, но атмосферата може да е много силен фактор за развитието му. Докато съществува разбирането за културата като за бакалия, тоест „Ние няма да ви дадем пари, защото няма да сте на печалба”, няма да има никакви реформи. Реформата означава преформулиране на театъра и на кого той служи. Става въпрос за изясняване от естетическа гледна точка – на кого служи, как служи.

– Има ли реформа според теб?

– Няма, но непрестанно се говори за това, че ще се случи реформа. Реформирането означава доизграждане на нещо вече съществуващо. Важно е човек да оцелее при една криза, независимо дали е политически субект или говорим за живота в личен план. Съществуващата в България театрална система е нелошо изградена, независимо от целите, които е обслужвала някога. Въпросът е, че нуждите се променят, няма адекватност на тези нужди. Това, което си мислят в Културното министерство е, че държавата трябва да се оттегли, да остави едни сгради със сцени и те да се превърнат в читалища за предизборна агитация, а това, всъщност, обезсмисля съществуването на много селища като такива.

– Вас питали ли са ви някога какво мислите по този въпрос – всички, които сега излизате от университетите?

– Не, разбира се. Нас до голяма степен никой не ни желае. Системата ни е порочна. Кандидатите в НАТФИЗ, например, са прогресивно намаляващи и колкото по-намаляващи са, толкова повече намаляват и хората с истински възможности. Получава се надпревара за вземане на субсидии за студент, за да не останат преподаватели без работа и постоянно се продуцират хора, които завършват такова образование.

– Какво се случва с тях? Някои все пак си намират работа из съществуващите в страната театри.

– Други заминават за чужбина, трети се отказват.

– Къде ще е твоето място?

– Имам някои разговори за бъдещи проекти, но нищо не е конкретно уточнено.

– Има ли пиеси, които искаш да поставиш?

Да. Пиесата „Твар” на Фердинанд Брукнер, немски автор, пиесата е писана през 40-те години на ХХ век. И „Жената от миналото” на Ромел Шимелпфенинг. Тези две заглавия са много обвързани с паметта, чувствителността и цената, която човек плаща, когато изпада в състояние на зависимост от други хора.

– Вписват ли се тези пиеси в предишните теми?

– Да. Има и други теми, които ме вълнуват – психологията на престъплението, на насилието, на властта, но до тях още не съм стигнал.

– Коя е последната книга, която ти хареса?

– „Измерването на света” на Даниел Келман.

– А музика?

– Меломан съм. Обичам различни неща. Напоследък слушам разни инди банди, като The last shadow puppets.

– Песимист ли си?

– Не знам. Може пък наистина да няма нужда от такива хора като мен в България и да си отворя бензиностанция и пак да съм щастлив. Или пък да гледам цветя и пак да съм щастлив. Сещам се за нещо много показателно: когато е построен Народният театър, в София още няма канализация, градът е с кални улици, но пък има театър и това е важно. Тогава е имало хора, които са мислели, че трябва да има утвърждаващи символи на националното. Мисля, че днешният българин не е много наясно кои са неговите герои – Галин Стоев или Азис; Явор Гърдев или някоя чалга певица. Не е наясно кои са хората, които правят елита на обществото и задават тона.

– Може би и медиите допринасят за това…

– Нали има Закон за електронните медии. В него няма ясни регулаторни принципи. И ако наистина търсенето определя предлагането, значи се намираме в много тежка ситуация. В България цели поколения са изгубени за театъра. Те си говорят по телефоните в залата, коментират, все едно гледат телевизия и това не са млади хора, на които просто не им се ходи на театър, това са хора, които всъщност губят представа за реалностите.

– Не ти ли е минавало през ума да се занимаваш с журналистика?

– Да, мислил съм си, но може би няма да мога да овладея негативната си енергия, ако трябва да бъда критичен. В „Слугините” на Жьоне се разказва за ролите на хората, за ограниченията в тези роли, това е разгледано в чисто философски план. Когато течаха репетициите и се прибирах вкъщи, си измислих един сюжет, който някога ще напиша – за едно момче, което намира изключително доходна работа като започва да играе роли на чужди хора – например наемат го в ролята на директор, който трябва да уволни хора и то няма никакъв личен проблем да го прави, защото не е емоционално обвързан. Не знам кога ще имам време да го напиша.

– Не си ли събрал вече истории за нова книга?

– Дълго време пишех разкази за списание „Алтера”, „Капитал лайт“ и за други места. Ще ги обединя в една книга заедно с още една новела, но не знам кога ще стане. Не знам дали е полезно да пиша пиеси, но имам една идея, която ме държи неспокоен и тя е за пиеса. Сюжетът ще се върти около разиграването на търг на една човешка сълза.

Едно интервю на Елена Владова 02.07.2010г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s